Отговорът отново бе открит от зорките очи на Елизабет, която посочи не нагоре, а към дълбините на вира.
- Там долу има отвор на тунел. Може да е някакъв подводен проход, който води до църквата горе.
Ерин погледна с нескрито опасение вира и скръсти ръце на гърдите си. Рун знаеше от опит, че археоложката не е добър плувец и се страхува от вода.
Ерин преглътна.
- Трябва да има и някакъв друг начин. Не ми се вярва кучетата да стигат догоре с плуване. Особено тук, когато са изложени на слънце.
Рун се съгласи с нея. Юг дьо Пайен живееше тук от векове. Планината вероятно беше пронизана от тунели и скрити входове, но групата му нямаше време да ги издирва.
Джордан въздъхна.
- Юг ни доведе до тази поляна с кучетата си. Нещо ми казва, че това е поредното изпитание. Или трябва да влезем през подводния тунел, или да се откажем.
- Тогава ще плуваме - решително заяви Ерин.
- Заедно - каза Джордан. - Всички или никой.
Едрият мъж се съблече и събу дори кубинките си.
Рун беше шокиран от промяната на синята му татуировка, която се бе сдобила с нови алени линии, които продължаваха от нея, обвиваха врата му и се спускаха надолу по ръката. Беше мрачно красива шарка, сякаш самите ангели я бяха изписали по плътта му.
„А може би е станало точно това“.
Рун и останалите последваха примера му и се отърваха от якетата и по-тежките дрехи.
След като приключиха, Елизабет застана до него. Беше само по панталони и сутиен, с изправен гръб, без да показва никакво смущение. Прокара ръка през тъмните си къдрици, прибра ги назад и ги върза на опашка. Гърдите ѝ бяха стегнати и бели под тънката коприна, бледата ѝ кожа блестеше дори в сянката на надвисналата над тях скала.
Рун си спомни допира на кожата ѝ, докосването на устните ѝ. Тогава бе искал да я погълне, да я притежава изцяло.
И още искаше.
Въпреки това се извърна и насочи вниманието си към купчината дрехи и оръжия. Щяха да отидат на срещата невъоръжени. Може би затова Юг ги беше довел до този вход - за да ги принуди да оставят всичко.
Рун взе само едно оръжие.
Намери сребърния си кръст в купчината и си го сложи. Металът изгаряше голата му кожа. Елизабет впери поглед в него и Рун изведнъж си даде сметка за грозния си чукан. Тя обаче гледаше кръста. После отиде да вземе своя и също си го сложи. Среброто остави розов отпечатък върху перлената белота между гърдите ѝ. Изгаряше кожата ѝ също като неговата, но тя не го махна.
- Да вървим - каза Джордан и скочи във водата с главата надолу, след което изплува като видра.
- Чакайте - каза Ерин и взе раницата си от купчината дрехи. Обърна се към Рун. - Можеш ли да я вземеш? Не искам да я оставя тук, а не съм добра плувкиня, за да я мъкна.
Рун знаеше, че в раницата се намира Кървавото евангелие, затворено в херметична кутия. Ерин беше права да не оставя книгата без надзор, особено тук. Взе раницата и я метна на здравото си рамо.
- Ще се погрижа.
- Благодаря.
Ерин преглътна с мъка, обърна се към вира и нагази във водата, като изохка от студа.
Рун и другите сангвинисти я последваха. Водата беше от разтопен сняг, с температура малко над нулата - но поне леденият й допир притъпи болката в чукана му.
Групата пое към грохота на водопада. Дори лъвчето скочи във вира и заплува уверено с тях. Лапите му избутваха водата като гребла. Сърцето му биеше бързо и равномерно. Животното не показваше никакъв страх от водата.
Ерин пък едва ги следваше, повече вдигаше пръски, отколкото плуваше, а сърцето ѝ препускаше бясно. Рун и София изостанаха, за да са до нея.
- Научих се да плувам, когато бях на сто и пет! - извика ѝ София. - Така че и аз не съм много добра.
Ерин ѝ отвърна с бърза усмивка и продължи напъните си.
Рун оцени жеста, но за разлика от Ерин, София нямаше нужда да диша. Вече бе виждал веднъж как археоложката едва не се удави. Знаеше, че тя няма да се откаже дори когато стигне до точката, от която няма връщане.
Джордан и Елизабет вече бяха стигнали водопада. Елизабет погледна нагоре, сякаш да се ориентира, после се гмурна. Джордан я последва.
Рун гребеше с единствената си ръка до Ерин, докато също не се озоваха до падащата вода. Двамата със София спряха, за да може Ерин да си поеме дъх. Устните ѝ бяха стиснати и бяха посинели от студа.
Рун погледна София. Грохотът на водопада правеше разговора невъзможен, но тя му кимна леко в отговор на неизречената молба.
„Пази Ерин“.
Археоложката им отправи измъчена усмивка и се гмурна. За момент белите ѝ стъпала блеснаха на слънцето, след което тя изчезна под повърхността.