Ерин знаеше тези имена.
- Гарваните на Один - рече тя. - Според легендата могат да летят по целия свят и да носят вести на господаря си, за да е в течение с всичко. Да не искате да кажете, че тези...
- Са същите ли? Не, скъпа - отвърна с усмивка Юг. - Просто ми е забавно да ги наричам с тези имена. И те са само два от огромното ято, което живее в тези гори, смес от бласфемари и обикновени птици.
- Изумително - промълви Ерин и се загледа в тавана.
Рун подозираше, че тя не търси още птици, а е запленена от сводовете. Таванът бе бял, но по него бяха изрисувани червени звезди и сини колела, образуващи сложна и изящна украса.
- Фреските горе - каза Ерин, потвърждавайки предположението на Рун. - Невероятни са. Приличат на онези от Изтока с колелата и звездите, но не съвсем.
И се отдели на няколко крачки от групата, за да ги разгледа по-добре.
Джордан моментално застана до нея. Рун мълчаливо даде знак на Елизабет да ги последва и тя се подчини.
София махна към зверовете и стригоите.
- Как така са се озовали тук?
Юг погледна с обич паството си, а Мунин се намести на рамото му.
- Според опита ми създанията сами намират истинските си господари. Много бласфемари и стригои изминават стотици километри, за да стигнат до убежището ми. Не съм ги викал. Те сами идват при мен, също както това чудесно лъвче е отишло при Рун.
Рун почеса лъвчето по главата и попита:
- Но как така не убиват в планината?
Юг вдигна ръце.
- Защото са постигнали мир с природата си, също като вас. Вместо да бъдат управлявани от жестоката си кръв, те я контролират. Те вече не са убийци.
София не изглеждаше особено убедена. Рун не можеше да я вини.
- Но как някой може да намери мир извън Църквата?
- Чрез приемане и внимаване - отвърна Юг. - Научих някои неща по време на пътешествията си преди време, начини да отвориш съзнанието си и да развиеш в себе си търпение и любов. Мога да науча и вас, ако искате. Всеки е добре дошъл тук.
Юг нежно даде знак на някой зад него.
- Франческа, би ли дошла при нас? Открих, че истините се чуват най-добре от устните на онези, които са ги изпитали лично.
Слаба жена излезе от сенките само на няколко метра от тях. Рун дори не беше усетил, че е там. Навярно някога е била красавица, с дълга светлоруса коса и гъвкави крайници, но в тънкото й тяло се долавяше и крехкост. Тя се усмихна на Юг. В очите ѝ блестеше обич.
Рун забеляза леко издължените кучешки зъби, липсата на туптящо сърце.
- Кажи им - рече Юг.
- Първо се учим на разбиране - почтително прошепна тя. - Разбиране на нашата природа, на това какво сме. Да осъзнаем, че сме Божии създания.
София изсумтя пренебрежително.
- Вие сте хищници, които издебват слабите.
Франческа ѝ се усмихна тъжно.
- Никой не съди лъва, че убива газелата. Такава му е природата и лъвът не е нужно да изпитва вина или срам.
Юг отиде до една табуретка и седна. Отнякъде се появи трикрака сива лисица и скочи в скута му. Остатъкът от липсващия ѝ крак беше превързан с чист бинт и Рун изпита съчувствие към нея. Когато Юг я погали по гърба, лисицата се облегна на него, без да показва страх от мъжа и дори от лъва, който беше наострил уши при вида на раненото животно.
- Но как се изхранвате? - попита Рун.
- Донякъде с вино - отвърна Юг. - Също като вас.
- Мосю дьо Пайен, можете ли още да освещавате вино, след като сте обърнали гръб на Църквата? - попита Елизабет.
- Свещеникът носи неизличим знак в душата си - обясни Рун, - което означава, че си остава свещеник и може да освещава вино дори след като напусне Църквата.
София долови уклончивия характер на отговора.
- Казахте, че виното ви изхранва донякъде. Какво друго ви е нужно?
- Кръв, разбира се - съвсем спокойно отвърна Юг, без да показва никакъв срам. - Както ви каза Франческа, всички ние сме хищници и трябва да приемем природата си.
На Рун му призля и си спомни как последователите на Распутин смесваха вино с човешка кръв. Те си оставаха убийци. Изглежда, Юг бе попаднал в същия греховен капан. Много добре си спомняше вкуса на прокълнатото с кръв вино на Распутин.
Юг вдигна ръка.
- Разберете, вземаме само толкова, колкото ни е нужно, за да оцелеем - но ние също имаме правото да оцеляваме. Както казах, разбирането е само половината от цялото. Внимаването е също толкова важно.
Франческа кимна в знак на съгласие.
- Освен че приемаме и разбираме природата си, ние трябва да внимаваме и да не губим контрол. Медитираме, учим се да отделяме нуждата от желанието, приемаме само толкова, колкото е необходимо и правилно.