„На мен? Какво означава пък това?“
Пропъди тази мисъл и огледа църквата. Щом Юг беше скрил камъка някъде тук, трябваше да е на някакво важно място.
- Sanguis... кръв... - измърмори под нос.
Рун я гледаше и тревожно посегна да докосне кръста на гърдите си. Разпятието лежеше над смълчаното му сърце, среброто изгаряше кожата му, болката трябваше завинаги да му напомня за клетвата към Христа и Църквата. Ерин спря за момент поглед върху бинтования чукан.
Нима тази болка не беше достатъчна за един бог?
Отново насочи вниманието си към църквата и си даде сметка, че тя има формата на кръст.
„Като този на Рун“.
В главата ѝ се оформи идея. Обмисли я, докато крачеше напред-назад по сламата. Отиде в центъра на кръстовидната църква, където трансептът се пресичаше с нефа.
Погледна пак Рун и видя изгорения отпечатък над сърцето му.
Тя стоеше в сърцето на църквата на Юг.
А нали ролята на сърцето беше да изпомпва кръв?
Камъкът Sanguis трябваше да е тук.
Погледна нагоре към тавана. Дали Юг не го беше скрил някъде там?
„Не - реши тя. - Тази загадка вече е разрешена“.
Отново си спомни принципа.
Каквото горе, това и долу.
Погледна надолу към краката си, после клекна и разчисти сламата от пода. Започна да лази на четири крака, докато не откри камък с ясно различима вдлъбнатина.
Като чаша.
- Тук долу е - колебливо каза тя, после добави по- високо и уверено: - Превърнали сте Sanguis в сърцето на вашата Църква, мосю дьо Пайен! Скрили сте го тук.
Останалите се завтекоха към нея, като подплашиха черните птици под свода.
Юг ги последва.
Рун стигна пръв и клекна до Ерин. Сложи длан върху камъка, който беше открила.
- Тя е права. Усещам светостта, струяща оттук.
София клекна до него и протегна ръце, сякаш за да ги стопли от това лъчение. Единствено Елизабет остана назад, скръстила ръце на гърдите си, без да проявява интерес към камъка.
Дори лъвчето дойде. Досега бе стояло до Юг и предимно поглеждаше птицата на рамото му с естествено котешко любопитство и се облизваше. Сега, когато дойде при вдлъбнатината, постави лапа върху нея, сякаш се къпеше в онова, което чувстваше.
Това привлече вниманието на Ерин. Тя прокара пръст по ръба и си помисли, че и в този случай ключът е кръв.
- Това е сангвинистка врата - заяви Ерин. - Единственият начин да се отвори е с кръвта на сангвинист.
- Вие сте наистина забележителна жена - призна Юг. - С внимание, което е впечатляващо.
Тя впери поглед в него - усещаше, че има и още.
- Нещо ми казва, че отварянето точно на тази врата не е толкова лесно.
- Така е. Подобни врати могат да се заключват по много уникални начини.
Ерин си спомни как Бернар се беше изолирал от тях с командата pro me.
- Дори аз не мога вече да я отворя - каза Юг. - Заключих я с команда, която малцина сангвинисти помнят. Дори скъпият ми приятел Бернар я е забравил.
Ерин кимна. Най-малкото имаше логика. Вратата беше заключена по такъв начин, че никой да не може да принуди Юг да я отвори.
- Вече съм твърде опетнен, за да го направя - каза Юг.
- Ще е нужна чистота за отварянето на светия камък.
- Чистота? - повтори Ерин.
- Вратата може да се отвори единствено от сангвинист, който никога не е вкусвал кръв преди да е пил виното и да е приел предложението на Христа. - Юг ги погледна. - Нужна е кръвта на Избрания.
Ерин се обърна към Рун.
18:18
Рун отстъпи крачка назад.
„Не съм Избрания... или поне вече не“.
Вярно беше, че не бе вкусвал човешка кръв преди да стане сангвинист. Помнеше как бе нападнат на гроба на сестра си от стригой и бе спасен от трима сангвинисти, които го отведоха при Бернар. Там, паднал на колене, Рун бе положил клетвите си, пи от виното и облече мантията на ордена.
„Но вече съвсем не съм чист“.
- Това си само ти и никой друг - настоя Ерин.
- Не може да бъде. Аз съгреших. Вкусих кръв.
- Но греховете ти бяха опростени в пустинята - тихо каза тя и докосна голото му рамо. - Ти си.
Елизабет го погледна намръщено.
- Ти си най-чистият от всички ни, Рун. Какво пречи да опиташ? Да не се страхуваш, че ще се провалиш? Мислех си, че си по-корав.
Рун се засрами. Елизабет беше права. Беше уплашен, но в същото време осъзнаваше, че не може да бяга от задачата, ако има поне малка вероятност за успех.
С неохота коленичи на студения камък и сведе глава. Стисна сребърния си кръст. Паренето в дланта му напомни за нечистата му природа и как тя го владее. Но въпреки това трябваше да опита. Вдигна ръка над вдлъбнатината и осъзна, че няма друга ръка, която да държи ножа.