„Колко съм паднал само... Рицар с една ръка“.
София му се притече на помощ, взе малкия нож, предложен ѝ от Юг, и прободе дланта на Рун. Тъмната кръв потече от раната. Рун завъртя китката си, стисна юмрук и капна прокълнатата си кръв във вдлъбнатината.
След това се прекръсти и продължи с ритуала, като завърши с mysterium fidei.
Всички гледаха.
Камъкът не помръдваше.
„Провалих се“.
Отчаянието го натисна, смазвайки го с истината си.
„Моите грехове обрекоха всички“.
32.
19 март, 18:22
Пиренеите, Франция
Елизабет се взираше в Рун. Прегърбен, със сведена глава, той бе самото олицетворение на поражението. Тя въздъхна при мисълта колко крехки са тези сангвинисти, как се опират на вярата си като на просешка тояга. Сриташ ли я, като посееш съмнение, падат като кегли.
И тогава София изигра ролята на хора от древногръцка трагедия.
- Рун беше единствената ни надежда. Той бе единственият член на ордена ни от хилядолетия, който никога не е пил кръв преди да приеме Христовия дар.
„Не е вярно“.
Поне археоложката не се предаваше.
- Трябва да има друг начин. Ако вземем чук и длето...
- Няма да позволя църквата да бъде осквернявана по такъв начин - заяви Юг. - А и при всеки подобен опит камъкът ще падне в реката, която минава през сърцето на планината, и ще бъде изгубен завинаги.
- Значи сте сложили капан в тайното си хранилище - каза Джордай. - Признавам, подсигурили сте се отвсякъде.
Елизабет гледаше как устните на Рун се движат в безполезна молитва и изпита съжаление към него. Беше дал всичко за своя Бог, а се оказваше, че жертвата му е отишла на вятъра. В очите на Господ той бе определен за нечист като някой див стригой. Този провал бе наградата му за столетията служба на Църквата.
И за него сигурно щеше да е особено унизително да види кой би ги спасил сега, кой би отворил това хранилище, след като той не може.
- Дръпни се - каза Елизабет и взе ножа от София.
Клекна до Рун и взе наръч слама, за да избърше кръвта от вдлъбнатината в камъка.
Рун я зяпна.
- Какво...
- Млъкни - сряза го тя.
Все така на колене, Елизабет поряза дланта си и загледа как кръвта я изпълва. Видя отражението на собственото си лице в гладката повърхност.
„Съжалявам, Рун, знам колко ще те заболи“.
Изрече напевно съответните латински думи:
- „Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет“.
После завъртя ръка и остави кръвта да закапе във вдлъбнатината. Накрая изрече последните думи от заклинанието:
- Mysterium fidei.
С тихо стържене камъкът потъна в пода, след което се плъзна настрани.
Разнесоха се изумени възклицания.
Единствено Ерин се разсмя.
Останалите се обърнаха към нея.
- Разбирам - каза тя. - Елизабет беше станала отново себе си, когато Рун ѝ върна душата в пустинята. След „Сан Марко“, когато Бернар я лиши от новата ѝ душа, като я превърна отново в стригой, на нея не ѝ бе позволено да пие кръв. Вместо това беше принудена още същата нощ да пие от виното.
- И не съм близвала нито капка кръв оттогава - добави Елизабет и се обърна към Рун. - Според повелите на Църквата аз оставам чиста. Аз съм Избраната. И ето го доказателството.
Тя се дръпна настрани, за да остави слънчевите лъчи от прозорците на църквата да осветят отвора. Огнена светлина се отрази от повърхността на скрития вътре тъмночервен камък и страните му пламнаха. Сиянието сякаш се изливаше от сърцето на камъка.
Макар да бе почти заслепена, Елизабет се взря дълбоко в аления камък, поразена от красотата му. Беше виждала много скъпоценности през живота си. Като смъртна тя бе една от най-богатите жени на света. Но никоя от онези скъпоценности не я беше грабвала така силно.
И тя не беше единствената.
Джордан рухна на колене. Отраженията от камъка играеха по лицето му и приличаха на прясна кръв.
- Той пее - изстена войникът.
18:27
Сърцето на Джордан пееше на огнения камък и той отговаряше в свещена симфония, като го привличаше все повече в мелодията си, в светлината си. Светът около него сякаш изчезна и се февърна в сенки пред това сияние.