„И как би могло да е иначе?“
Чу, че останалите заговориха, но гласовете им идваха някъде отдалеч и думите им бяха като незначителен шум пред великолепието на тази песен.
- Не го ли чувате? - попита той в опит да ги накара да се заслушат.
Един по-остър глас проряза мелодията, като звънеше между отделните тонове.
- Ерин Грейнджър, вземи камъка! Скрий го от светлината, преди той да се е изгубил завинаги в него!
Джордан позна гласа на отшелника.
След миг сиянието угасна и заглуши вечната песен. Светът отново си възвърна плътност, тегло и сенки. Джордан видя някаква жена да увива камъка в бяла кърпа и да угасява огъня му. Очите ѝ го гледаха със страх и тревога.
Някой й донесе раница и тя напъха съкровището в нея. Звукът на затварящия се цип сякаш отекна в смълчаната църква.
Ръцете на Джордан се вдигнаха към жената, към раницата. Копнееше да извади камъка от скривалището му, да го поднесе към слънчевата светлина, да изслуша песента му докрай.
Жената отстъпи крачка назад и попита:
- Някой чу ли пеене?
Всички дружно отрекоха.
Светът около Джордан бавно ставаше все по-ве- ществен. Но ако напрегнеше слух, още можеше да долови съвсем слабо песента от раницата и дори някакво ехо от собствения си джоб. Това ехо бе по-тъмно и изумрудено, пълно със злачен живот и обещание за корени и листа, за цветя и стебла.
- Джордан - рече сладък глас в ухото му. - Чуваш ли ме?
„Да“.
- Джордан, отговори. Моля те. - После продължи по-тихо, към другите: - Какво му стана?
- Неуравновесен е.
„Отново отшелникът“.
- Какво означава това?
- Докоснат е от ангелска кръв. Въпреки че го защитава и изцелява, тя поглъща все повече ог човешката му същност всеки път, когато го спасява. Можете да видите карта на тази война, изрисувана по кожата му. Ако анголската сила победи, ще го изгубите завинаги.
Нечия длан докосна челото му. Допирът бе леденостуден като стопен сняг върху горещата му кожа.
- Как можем да му помогнем?
„Тя се казва... Ерин“.
- Не позволявайте да забрави човешката си същност.
- Какво означава това? Какво трябва да направим?
Джордан чу в тихата песен промяна, която отклони вниманието му. Шепот от някакъв по-малък хор, по-тънка нишка, която се виеше през песента, вкарваше по-ниски предупредителни тонове.
Заповяда на устните си да се размърдат.
- Някой идва.
Последва мълчание, което му позволи да се вслуша по-добре.
- Невъзможно - отново заговори отшелникът. - Навсякъде имам стражи. В сенките на гората, в тъмните тунели. Щяха да ме предупредят. В безопасност сте.
Тъмните тонове зазвучаха по-силно в главата на Джордан.
Лъвчето изръмжа и бялата му козина настръхна предупредително.
Джордан се изправи, отиде до стената и грабна някакво оръжие с дълга дръжка.
- Остави мотиката - каза отшелникът. - Няма нужда от насилие.
Джордан се обърна към дълбоките сенки в дъното на църквата.
Твърде късно.
„Той е тук“.
18:48
Легион пристъпи в тъмния тунел от дълбоките сенки на старата гора. Други го водеха - онези, които бе открил да се спотайват сред дърветата, създания с покварена природа, които си мислеха, че са намерили покой на тази планина. Вместо това се озоваха с дланта на Легион върху бузите си, когато ги беляза и ги подчини на властта си. Погълна спомените им, информацията за бърлогата на отшелника, научи тайните проходи в тази планина.
След като бе научил за това място през очите и ушите на отец Грегъри, Легион беше напуснал Прага. Все още слабото му тяло бе носено от онези, които носеха знака му. Трима белязани сангвинисти осигуриха превозно средство - хеликоптер със затъмнени стъкла, с който можеха да го пренесат над земята в светлината на новия ден.
Кацнаха от другата страна на планината, далеч от хеликоптера на врага. Нататък старата гора го защитаваше от допира на слънцето. Докато се изкачваше, той се потопи в сладкия аромат на богатата почва, на плесента върху гниещо дърво, на зелени листа и кора. Очите му пиеха изумруденозеленото на балдахина от листа, меките листенца на цветята. Ушите му долавяха всяко шумолене, чуруликане и шетня на живота, които му напомняха за рая, който можеше да бъде този свят, ако бе останал недокоснат от човека.
„Ще превърна света отново в истинска градина - помисли той. - Ще покосявам, плевя и изгарям, докато той отново не стане рай“.
В гората откри пазителите на отшелника, зверове и стригои, верни на мъжа, който обещаваше път към покой. Нужно беше само едно докосване, за да ги освободи от тази заблуда, да ги направи свои, така че никой не вдигна тревога.