„Времето ни май изтече“.
33.
19 март, 19:04
Пиренеите, Франция
Легион отдръпна дланта си от бузата на жената и отметна русата коса от лицето ѝ. Гледаше как нейните очи стават негови. Вече можеше да гледа през тях и да вижда великолепието на собственото си лице. Знаеше и името ѝ, след като спомените ѝ го изпълниха.
Франческа.
През десетки други очи гледаше ловците си, които преследваха жертвите си в гората отвън, чуваше как воят им отеква по планинските склонове.
Стоеше в църквата, изправен срещу собствената си жертва.
Вече притежаваше всички зверове и стригои тук.
С изключение на един.
Отшелникът стоеше пред него, с гръб към стената, окървавен, но непоколебим. На гладкото му лице нямаше и следа от страх. Кафявите му очи гледаха спокойно.
- Можеш да спреш - каза той. - Дори сега. Мирът и прошката са достъпни за всеки. Дори за дух от мрака като теб.
- Искаш да ме опростиш - рече Легион и веселието се надигна в него. - Но аз съм отвъд греха и проклятието, така че не се нуждая от опрощение. Но ти... - Той вдигна ръка. - Ще отнема болката ти, страданието, дори измамното ти чувство за мир. Ще намериш истински покой в покорното послушание. И така ще споделиш с мен всичко, което знаеш, всичко, което си им казал.
- Нищо няма да ти кажа.
Отшелникът се обърна, сякаш за да отхвърли предложението му. Но вместо това сграбчи един огромен дървен лост, скрит в една цепнатина, и го издърпа с огромен напън. Някъде отдолу се чу трясък, подът се разтресе - и пропадна под двамата.
Легион се хвърли напред. Тухли и камъни се откъснаха под краката му. Отшелникът скочи високо и се хвана за един стенен свещник. Легион успя да докопа ботуша му с черната си ръка.
Остатъците от пода пропаднаха в огромна яма, скрита под църквата, и отнесоха всичките му останали сили. Изригна облак прах от натрошени тухли и трески, донасяйки със себе си грохота на течаща вода някъде далеч долу.
Ако паднеше, Легион щеше да остане завинаги в земните недра, затворен така сигурно, както бе в сърцето на онзи зелен диамант.
Ужасът се надигна в него.
Легион погледна нагоре и видя лицето на отшелника - Юг го гледаше спокойно, но и решително.
„Недей“ - заповяда му Легион.
Но пръстите му докосваха само обработена кожа, а не плът. Волята на отшелника още си бе негова. И той я използва - разтвори пръсти и се пусна.
Полетяха заедно надолу към мрака.
19:10
- Не спирайте! - извика Рун. Преди малко беше чул приглушена експлозия, силно стържене на камъни и разцепващо се дърво. Нямаше представа какво означава това, знаеше само, че групата му още е преследвана от виеща глутница стригои и бласфемари.
Тичаше плътно до Ерин. Пред тях горилата се носеше с Джордан на рамо, спускаше се бързо по склона, като прегазваше храсти и пречупваше фиданки, все едно чупеше клечки. Едрото тяло оставяше пътека през гъстата гора подобно на полетял надолу булдозер.
София беше взела оръжието на Джордан и стреляше в движение назад. Сребърните куршуми свистяха през борови иглички и раздираха листа. Елизабет тичаше от лявата му страна, като сечеше със сабя и нож. Отдясно ги защитаваше лъвчето - движеше се като призрак.
Въпреки това бързо губеха преднина.
Врагът всеки момент щеше да ги настигне.
София се появи до Рун и метна димящото оръжие на гръб.
- Свърших патроните. - На лицето ѝ се беше изписал страх. - Няма да успеем. Ще трябва да...
- Залегнете! - прогърмя вик.
Рун позна гласа и се подчини. Бутна Ерин в дебелата шума и я прикри с тялото си. Другите също залегнаха. Дори лъвчето се плъзна до Рун и се сниши. Бялата му опашка се замята гневно през листата.
Единствено горилата продължи надолу по склона.
Зад нея се появи Кристиан, на няколко метра надолу по склона. Приклекна - държеше два автомата до бедрата си - и откри огън.
Сребърният залп разкъса гората и върху тях се посипаха листа и трески. Трясъкът оглуши Рун. Дори когато стрслбата свърши, ушите му продължаваха да пищят.
- Тръгвайте! - извика Кристиан и захвърли безполезните оръжия. Спечелихме само малко време! Тичайте към хеликоптера!
Втурнаха се още по-бързо надолу.
Най-сетне излязоха на поляната. Хеликоптерът боботеше отпред, перките бавно се завъртаха.
Слънцето вече беше напълно залязло.
Трябваше да се махнат от планината.
Горилата ги чакаше до машината, опряна на яката си ръка, дишаше тежко. Стигнаха до нея и София и Кристиан взеха Джордан и го сложиха отзад. Ерин седна до него.