София вдигна другия край, докато Рун затваряше лъвчето в клетката му в хеликоптера. Без да чака, Кристиан тръгна към къщата. Ерин трябваше да тича, за да не изостане.
- Къде сме? - попита тя.
- Тук живее пенсиониран доктор - отвърна Кристиан, без да забавя крачка. - Приятел на ордена. Очаква ни.
Когато приближиха, вратата се отвори и на прага се появи старец и им даде знак да влизат. Носеше кафяви кадифени панталони и синя карирана риза. Имаше гъста бяла коса и светлокафяви очи под рунтави вежди. Изсеченото му лице стана много сериозно, когато погледна Джордан.
Старецът каза нещо на френски и сангвинистите забързаха с носилката по гол коридор към тъмната кухня. Ерин ги последва.
Единият ъгъл на помещението беше зает от желязна печка. От нея лъхаше топлина, а отгоре имаше чайник с вряла вода. На един стол до печката бяха сгънати груби кърпи, върху които бе поставена лекарска чанта от напукана кожа. Всичко това приличаше на филмов реквизит, а не на нещо, което би могло да им помогне.
Сангвинистите вдигнаха Джордан от носилката и го сложиха на масата.
Когато го видя на по-силна светлина, Ерин едва не припадна. Алените линии бяха станали много по-дълги и вече покриваха гърдите му, пълзяха по врата и лицето. Завъртулки се виеха гневно по брадичката му и продължаваха нагоре към устните. Шарките изпъкваха в ярък контраст на пепелявия фон на кожата.
Но поне малките рани най-сетне бяха започнали да зарастват.
Докторът махна подгизналата от кръв марля и стомахът на Ерин се сви. От дясното рамо до левия хълбок на Джордан минаваше дълбок разрез. Виждаха се кости и разсечени мускули.
Докторът бързо почисти гърдите на Джордан и подаде кърпата на Ерин. Тя стисна топлото окървавено парче плат, без да знае какво да прави с него, докато София не ѝ го взе.
- Ще се оправи ли? - попита Ерин.
- Изгубил е много кръв - отговори ѝ докторът на английски. - Но повече ме тревожи голямата рана. Не кърви много, но пък кръвта не се е съсирила. От друга страна, сякаш всички кръвоносни съдове са се затворили.
- Можете ли да му помогнете? - попита Ерин и долови истерията в гласа си. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Трябваше да остане спокойна, заради Джордан.
- Ще зашия артериите и ще затворя раната. Но той целият гори. Не разбирам защо. При такава кръвозагуба температурата му би трябвало да е паднала, и то много. Ще трябва да я сваля.
- Не - в един глас казаха Ерин и Рун.
- Температурата не е причинена от заболяване - обясни Рун.
- Няма връзка с физиологията му - добави Ерин, мъчеше се да намери думи, с които да обясни необяснимото. - В кръвта му има нещо, което му помага да се възстанови.
„Поне се надявам да е така“.
Докторът сви рамене.
- Не разбирам и не съм сигурен, че искам да разбера, но ще го третирам като нормален пациент и ще видя дали ще прескочи трапа. Не мога да направя нищо повече.
Докато старецът работеше, Ерин седна до масата и хвана ръката на Джордан. Направо гореше в дланта ѝ. Тя прокара пръсти през късата му руса коса. Беше мокра от пот.
Кристиан застана до доктора и каза;
- Мога да помогна.
- Нищо против - отвърна старецът. - Извади изварените инструменти от чайника.
Ерин също искаше да помага, но си знаеше мястото и остана да държи ръката на Джордан. Докторът правеше всичко по силите си, но тя знаеше, че раните на Джордан не са само физически. Пръстите ѝ проследиха извитата шарка по дланта му - тя едновременно я мразеше и се молеше на минаващата през нея сила да спаси мъжа, когото обичаше. Знаеше, че същата тази сила може да го погълне напълно, да ѝ го открадне също като смъртта - но дали това бе лошо за самия Джордан? Той можеше да прекрачи човешката си същност и да се превърне в ангел. Трансформацията като че ли изобщо не го смущаваше така, както смущаваше нея. Как можеше да позволи на егоистичните си желания да му попречат да стане ангел?
В съзнанието ѝ отекна предупреждението на Юг дьо Пайен: „Не позволявайте да забрави човешката си същност“.
Но какво означаваше това?
21:21
Джордан се носеше в изумрудена мъгла, изгубен за самия себе си и за всичко освен за едва доловимата мелодия. Тя му пееше тихо, обещаваше покой, привличаше го все по-дълбоко в сладката си прегръдка.
Но някаква съвсем малка частица от него оставаше - една-единствена нота срещу могъщия хор. Тя се сви в як възел на съпротивата, около една дума.