Другият му спътник обаче го изненада. Елизабет вървеше зад него с големи крачки и изправен гръб, без да откъсва поглед от езерото. За разлика от Рун и лъвчето, на лицето ѝ беше изписан копнеж, сякаш ѝ се искаше да изтича долу и да се пързаля по тъмната му повърхност.
„Защо изобщо не изглежда притеснена от злото тук?“
Тя усети вниманието му, видя въпросителното му изражение, но го изтълкува погрешно.
- Няма да позволя да направиш това, без да има някой до теб. Особено когато си с една ръка.
Той ѝ се усмихна с благодарност.
Тя го изгледа намръщено.
- Внимавай къде стъпваш, Рун, да не изтървеш камъка.
Той се обърна напред и продължи след монаха, който ги водеше по тясна пътека към някакъв стълб, който стърчеше на брега. Беше постамент от сив гранит, покрит с лед и издигащ се до гърдите му.
Монахът с благоговение разчисти снега от върха и видяха изваяна от камък малка чаша, същата като потирите, изобразени на мозайката във Венеция. Подобно на постройките в будисткия храм, основата на чашата се сливаше с постамента и ги правеше едно цяло.
Рун си помисли, че ако разчисти снега в основата на стълба, ще открие, че той също е част от планината.
Монахът пристъпи към него, взе ковчежето от ръката му и го обърна със закопчалката към Рун.
- Небесният камък е за теб - рече той напевно и леко се поклони. - Трябва да поставиш свещения камък на мястото му. Едновременно с останалите.
И кимна към чашата.
Рун разбра.
„Трябва да поставя Aqua в този съд“.
Вдигна ръка, освободи закопчалката с палец и вдигна капака. За миг си помисли, че няма да намери нищо вътре, че това е някакво последно предателство от страна на монасите. Грешеше. Върху копринената подложка лежеше съвършен скъпоценен камък, сияещ като яркосиньото небе, сякаш в него беше уловен най-чудесният ден, за да бъде запазен за вечни времена.
Въздъхна с благоговение.
Лъвчето приближи, опря лапа на коляното на Рун и вдигна нос по-високо, за да види камъка. Елизабет само скръсти ръце на гърдите си.
Рун бутна лъвчето и сви пръсти около камъка. Чувстваше се недостоен.
„Как е възможно подобна прелест да е предназначена за мен?“
Въпреки това знаеше, че това е негов дълг, и взе камъка. Усети как светостта стопля пръстите и китката му и продължава нагоре по ръката. Когато стигна до гърдите му, той почти очакваше сърцето му да забие отново. Когато това не стана, Рун се обърна към стълба и чашата върху него.
Видя, че другите вече са заели местата си. Сао шепнеше нещо в ухото на Ерин - вероятно ѝ даваше същите инструкции.
Ерин го погледна. Макар да се намираше на петдесет метра, той различаваше страха на лицето ѝ. Знаеше какъв е източникът му и също се обърна към него. Тримата трябваше да действат в синхрон, но оставаше една последна задача.
Рун впери поглед в Джордан.
„Дали кръвта му ще пречисти и възстанови счупения камък?“
11:52
Джордан опря студения връх на ножа в кожата на китката си.
„По-добре да се подучи“.
Погледна за миг онова, което беше останало от слънцето - ален пламък покрай ръба на тъмния диск на луната. Ярката светлина опари очите му и го замая. Долината вече беше потънала в сянката на луната, която правеше снега червеникав, а леда на езерото още по-черен, наподобяващ капките кръв на Луцифер.
„Езерото прилича на дупка в този свят“.
Кръвта му се смрази от гледката, от усещането колко е неправилно това, което вижда.
Знаеше какво трябва да направи. Натисна острието и го прокара по китката си. Бликна струя кръв. Джордан прибра ножа, извади парчетата на зеления камък и подаде едното на монаха. Взе другото и го подложи под китката си, улавяйки първата капка в издълбаната кухина.
Приготви се за драматична реакция, но когато не стана нищо, продължи да пълни кухината. Щом кръвта започна да прелива, смени тази половина с другата и повтори упражнението.
Пак нямаше никакви ослепителни светлини, не зазвуча гръмка песен.
Джордан погледна монаха за помощ, но той изглеждаше също толкова смаян - и уплашен.
„Остава само едно...“
Пропъди тревогите си и взе двете половини. Кръвта се стичаше по страните. Той вдигна парчетата и ги намести.
„Хайде...“
За момент не се случи нищо - а после камъкът започна да се затопля между дланите му, при това бързо, подобно на трескавата топлина, когато тялото му се изцеряваше. Джордан се замоли това да е добър знак. След миг вътрешната топлина стана изгаряща, сякаш бе взел въглен от огън. Джордан обаче продължи да стиска, намръщен от болката.