Тя го разбра.
„Не...“
Кристиан я хвана в обятията си - и скочи високо, с последните си сили, за да се понесе над най-близките чудовища.
Удариха се в бариерата заедно и тялото на Кристиан избухна в огнена пепел около Ерин, докато тя падаше от другата страна.
Плъзна се по леда и от гърдите ѝ се изтръгна стон. Кървавото евангелие се плъзна до нея, непокътнато.
Тя седна. Усещаше как силата се връща в нея. Черната отрова беше заличена при преминаването ѝ през светлината.
Погледна отвъд бариерата. Онова, което беше останало от техния забавен, леко смахнат и храбър приятел се спускаше на горящи въгленчета върху леда.
Кристиан заслужаваше по-добра участ. Беше жертвал себе си, за да я вкара в конуса от светлина. Ерин се закле, че ще се погрижи да плати изцяло този дълг.
Взе Кървавото евангелие и се обърна към затворника.
Луцифер седеше на трона си. Вече не се мъчеше да се освободи, а гледаше надолу към нея с очевидно любопитство и може би изненадан от появата ѝ.
Ерин не се сви под този черен поглед. Беше дала душата и живота си, за да се изправи пред него. И сега оставаше само едно нещо, което да даде.
Тя вдигна книгата в ръце.
Единствено Ева можеше да откъсне плода от Дървото на познанието и единствено дъщерята на Ева можеше да даде това познание на змията.
Устните на Луцифер се раздвижиха, но от тях не излязоха думи, а само звук като звън на огромна камбана. Дори тази метафора бледнееше пред истинското великолепие на звука, на гласа на ангел, на музиката на сферите. Камбаната удари отново, звънко и въпросително.
Той говореше, но тя не можеше да го разбере.
Ерин вдигна книгата още повече с надеждата, че той ще разбере ако не думите, то поне действията й.
- Това е евангелието на Христос, написано с неговата кръв и останало скрито за много дълги години. Моята задача е да ти го донеса, да изпълня завета, който си сключил с Ева много отдавна.
Черната глава се наклони настрани, безупречните черти си оставаха все така непроницаеми.
Ерин отвори книгата, за да му покаже. В същия миг златната светлина блесна отново. Дори без да гледа, Ерин знаеше, че страниците са пълни със златните букви на еноховата писменост.
Луцифер се наведе и протегна огромната си ръка към нея.
На Ерин ѝ идеше да побегне, но не помръдна от мястото си.
Щом пръстите се озоваха достатъчно близо, тя затвори книгата и внимателно я постави в дланта му. Той я взе, отвори я с абаносов пръст и великолепната златна светлина блесна толкова ярко, че едва не я ослепи.
Ерин трябваше да се извърне. Светлината бе по-страховита и от хиляда слънца. Тя усети как прониква през черепа ѝ, през затворените клепачи. За момент късчета прозрение изпълниха съзнанието ѝ - за тайните на сътворението, за движението на звездите, за скрития код на живота. Но тези късчета прелетяха през нея, понесени като листа във вихрушка. Пресегна се мислено след тях, опита се да ги задържи, макар да знаеше, че подобно познание ще я унищожи.
Издържа тази буря, докато чакаше да утихне - и тя най-сетне спря, а заедно с отминаването ѝ се разнесе тежък звън, който я накара да погледне отново нагоре.
Луцифер още седеше в трона си, но веригите лежаха в краката му.
Беше свободен.
Въпреки всичко не това я накара да падне на колене. Тялото му вече не бе черно, а бяло като полиран мрамор, светещо с вътрешен огън, който сияеше през очите му, докато гледаше нагоре, а евангелието лежеше затворено в скута му. Чернилката на греховете му беше изчистена от тялото му така, както отровата от нейната плът.
Луцифер бе опростен.
Красотата и великолепието му сияеха така ярко, че сякаш целият останал свят помръкна и стана безплътен. Конусът от светлина, горящите парчета от разбитата пирамида от огън бяха изчезнали, погълнати от свещения блясък.
Отвъд тази светлина Ерин успяваше да различи черното езеро, сивите планини и синьото небе. Яркият зимен ден се връщаше след края на затъмнението. Въпреки това всичко ѝ се струваше някак далечно, като сън за друг свят.
За миг картината се промени, изпълни се с по-топла светлина, зимата се смени с лято със зелени треви, сини води и пламтящо червено слънце. Край скалите се издигаха две дървета, целите разлистени и е натежали от зрели плодове клони.
„Нима това е градината...?“
Отново зазвъняха камбани, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Погледът на Ерин отново се обърна към Луцифер. Но радостният звън се издигаше не от ангела, а от небесата над тях. Хор на приветствие и радост, приканващ Луцифер да се върне. След всички тези години небето искаше той да се върне у дома.