Завари Томи заспал. Момчето изглеждаше много по-зле, отколкото си беше представяла. Сърцето му говореше за болест и слабост. Бледата му кожа беше само няколко нюанса по-тъмна от възглавницата, на която почиваше главата му. А ръцете му върху одеялото бяха покрити с тъмни язви.
„Трябва да направя нещо, при това бързо“.
Сякаш усетил присъствието ѝ, Томи отвори кафявите си очи - кръгли и невинни, като очите на кошута. Примигна и ги разтърка.
- Елизабет? Наистина ли си ти?
- Разбира се, че съм аз! - Думите ѝ прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше.
- Чух, че сте се върнали.
Той се помъчи да се надигне, но тя не му помогна, тъй като знаеше колко много държи на независимостта си. За да скрие шока си от слабостга му, се пресегна и нагласи възглавниците, за да се увери, че се е облегнал добре.
- Чух също, че сте спасили света... отново - рече той с уморена усмивка. - И че си героиня за сангвинистите.
- Никога не съм искала да бъда смятана за героиня от сангвинисти - отвърна тя.
Той се намръщи.
- Но аз останах с впечатление, че вече си една от тях.
- Положих клетвата, да.
- Добре.
Тя се вцепени.
- Какво му е доброто?
- Не знам. - Той сви рамене. - Можеш да се сприятелиш с други сангвинисти. Вече няма да си сама. Дори няма да ти се налага да ловуваш.
Загрижеността му я трогна.
- Намерих друг начин.
Разказа му какво беше открила във Франция - че има и друг начин да живееш извън ограниченията на Църквата, без да ставаш жертва на собствената си животинска природа.
- Но сангвинистите няма ли да те преследват, ако се опиташ да се махнеш? - попита той.
- Преследваха ме дълги години, но още съм тук.
Томи замълча и започна да си играе с края на завивката: определено не искаше да я погледне в очите.
- Какво има? - попита тя.
- Кога заминаваш?
Елизабет не бе обмисляла такъв план и си призна:
- Засега не съм решила.
- В такъв случай защо не останеш... докато аз си замина? - Томи гледаше разпятието на стената, вратата, прозореца, навсякъде, но не и към нея. - Не мисля, че ще се наложи да чакаш дълго.
- Ще остана с теб - обеща тя. - Но не за да гледам как умираш. А за да ти помогна да живееш.
Томи вдигна ръка към шията си - беше се досетил какво има предвид тя.
- Не.
- Не?
- Не искам да се превръщам в чудовище.
- Не е нужно да бъдеш чудовище. - Явно не се беше изразила достатъчно ясно. - Разказах ти за Франция, за Хималаите, за другия начин.
Томи поклати решително глава.
- Готов съм да умра. Трябваше да умра в Масада с родителите си.
- Винаги има време за умиране - каза тя. - Не е нужно да е толкова скоро.
- Не - повтори той и се отпусна върху възглавниците. Усилието да ѝ се противопостави му бе струвало много. - Не искам да съм безсмъртен. Не искам да живея от кръв или вино. Видях що за живот е това и не го желая.
Елизабет докосна ръката му. Беше по-топла от нейната, но по-студена, отколкото би трябвало да е. Можеше да го вземе. Нямаше да е трудно. Тя бе по-силна. Беше убивала и превръщала толкова човешки същества, че не им помнеше броя. Стотици. Но той щеше да е първият, когото щеше да убие от обич.
Томи стисна ръката ѝ.
- Моля те, остави ме да си отида.
- Не знаеш за какво говориш.
- Знам - каза той. - Видях Распутин, Бернар, Рун и другите. Знам как живеят те. Не са щастливи. Аз също няма да бъда.
Какво знаеше той за щастието на живота? Беше на четиринайсет години и през две от тях умираше от тази болест. Можеше да го превърне. С времето той сигурно щеше да ѝ прости, а дори да не го направеше, пак щеше да е жив. Елизабет не можеше да понесе мисълта, че той може да умре.
Кафявите му очи се взираха в нейните. Очи, видели много за няколкото кратки години - и въпреки това в тях продължаваше да се чете невинност и доброта. Бяха тъмни като на Рун, но Елизабет никога не бе виждала проста радост или невинност в очите на Рун. Безсмъртието беше наложено и на него и не му подхождаше. Той не беше убиец. Наистина бе искал да бъде свещеник - човек, който служи на другите. Превръщането му в стригой бе извращение на природата му.
Точно както щеше да е перверзия за природата на Томи.
„Как мога да му наложа волята си и да покваря тази невинност?“
Подобна постъпка щеше да е егоистична. Тя щеше да отнеме душата му, за да си спести мъката, че ще изгуби още едно дете. Не можеше да нарани него, за да спаси себе си. Никога.