Томи сигурно беше видял промяната в очите ѝ, защото се отпусна, усмихна ѝ се и прошепна:
- Благодаря ти.
Тя се извърна и примигна, за да махне сълзите си. Томи щеше да страда и да умре, а тя нямаше да го спаси. Стана от стола, отиде до прозореца и се обърна към капаците му, за да не я види как плаче. Щеше да търпи мълчаливо и да остане с него до края. Пое дълбоко дъх и потърси сили дълбоко в себе си.
- Какво ще кажеш да излезем и да се поразходим на слънце? - Щеше да му помогне да се порадва на времето, което му оставаше.
Преди той да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Без да чака отговор, Рун нахълта в стаята, плътно следван от лъвчето.
- Извинете за натрапването. - Погледна от Елизабет към Томи и обратно. - Чух, че си тук, сестро Елизабет, и...
Елизабет го изгледа намръщено - много добре знаеше какво го е накарало да се появи така грубо. Рун се страхуваше, че тя ще превърне момчето.
- Добре съм - каза Томи.
Елизабет се усмихна на бледото му лице.
- Така е.
Лъвчето подмина Рун и скочи на леглото. Златните му очи се приковаха в очите на Томи и двамата се загледаха един друг като омагьосани.
- Запознай се с лъва на Рун - каза Елизабет.
Томи сякаш изобщо не я чу, изгубен в погледа на животното, сякаш двамата се познаваха.
Рун ги гледаше.
- Лъвчето реагира по същия начин и когато за първи път видя Джордан - тихо прошепна той. - Мисля, че е заради общата им ангелска кръв. И тримата носеха ангелската същност на архангел Михаил в един или друг момент.
Лъвчето потьрка глава в бузата на момчето, с което развали магията и предизвика звънък смях.
Сърцето на Елизабет се сви при мисълта колко ще ѝ липсва този звук.
Рун отиде до прозореца и отвори капаците. Слънчевата светлина нахлу в стаята, но Елизабет не се подразни така, както щеше да се подразни само преди няколко дни.
Лъвчето се опъна до Томи, доволно от лъчите на утринното слънце. От пухкавите му гърди се разнесе тихо мъркане. Звукът бе пълен с обич, задоволство и проста наслада.
Докато го слушаше, Елизабет почувства как някаква странна топлина минава през нея и изчезва, оставяйки я леко замаяна. Тя се опря на рамката на леглото, докато ѝ мине.
„Май не съм толкова свикнала със слънцето, колкото си въобразявам“.
Томи вдигна бледата си ръка да погали снежнобялата козина на лъвчето. На устните му играеше тъжна усмивка.
Ако не друго, поне беше добре да види момчето щастливо. Дори сърцето му зазвуча по-силно и кръвта потече по-бързо във вените му.
В следващия момент Елизабет отстъпи потресено назад, вперила поглед в бледата кожа на Томи.
- Ръката ти - каза тя.
Томи погледна смутено надолу, после на лицето му също се изписа изненада.
- Язвите ми...
- Изчезнаха - каза Елизабет.
Лъвчето вдигна глава и сънено отвори очи. Те вече не бяха златни, а съвсем обикновени, кафяви, като очите на Томи.
- Рун... - Елизабет се обърна към него за някакво обяснение.
Той се наведе, докосна кръста на гърдите си и внимателно огледа лъвчето и кожата на Томи.
- Чувствам се по-добре - каза Томи и очите му се разшириха, сякаш се изненадваше, че изговаря такива думи.
Елизабет се усмихна. Опита се да спре реакцията си, но надеждата се промъкна в отдавна изстиналото ѝ сърце.
- Излекуван ли е?
Рун се изправи.
- Не знам. Но изглежда, че ангелската същност на лъвчето е изчезнала. Джордан се върна от Непал без признаци на онзи дух в кръвта си. Може би частицата, останала в лъвчето, е трябвало да извърши това последно чудо.
Елизабет си спомни странната топлина, която се бе излъчила с мъркането на лъвчето. Това ли се беше случило? В крайна сметка механизмът на изцелението изобщо не я интересуваше. Важно беше само, че то е налице.
- Докторите ще го прегледат - каза Рун. - Но мисля, че той е съвсем обикновено момче. Излекувано от болестта, но иначе просто момче.
След разменени любезности и обещания Елизабет излезе с Рун в коридора. Лъвчето ги последва.
- Радвам се, че не го превърна - каза Рун, след като се отдалечиха достатъчно.
- Нима си помислил, че ще го направя? - Очите на Елизабет се разшириха в престорена невинност, на която той със сигурност нямаше да повярва.
- Страхувах се, че би могла.
- По-силна съм, отколкото си мислиш - каза тя.
- Какво ще стане с момчето?
- Томи трябва да се върне при леля си и чичо си и аз ще се погрижа за това - каза Елизабет. - Аз не съм подходяща да играя ролята на негова майка.