- Ти не си съгрешил - отвърна Лазар. - Срещу теб беше извършен грях.
Рун продължаваше да върви след него. Мислите му препускаха, изброяваха греховете, които бе извършил през дългия си живот, и онези, които бяха извършени върху него. Така и не получи просветление.
Лазар го поведе по-навътре, към по-тъмни зали, където фигурите бяха облечени в древни роби, със сведени или вдигнати към тавана глави. Рун беше чувал за тази част, чиито обитатели търсеха не само вечно съзерцание, но и опрощение, като размишляваха върху значението на греха - и на своя, и на греховете на другите. На всички.
Рун се вгледа в лицата, на които бе изписано огорчение и покруса.
„Защо ме доведе тук?“
Лазар спря пред някакъв свещеник, който стоеше със сведена глава. Беше облечен със същата проста кафява роба, която носеше и Рун преди много време, когато бе смъртен. Макар да не виждаше лицето, Рун усети във фигурата нещо познато.
„Трябва да е някой от братята ми от миналото, който също се е оттеглил, за да живее в размисъл“.
Лазар се наведе към бузата на мъжа и дъхът му раздвижи прахта върху ухото на фигурата.
Накрая мъжът вдигна глава - и Рун видя лице, което го преследваше в кошмарите му вече повече от четиристотин години. Залитна назад, сякаш му бяха нанесли силен удар.
„Не може да бъде...“
Впери поглед в дългата тъмна коса, високото бяло чело, пълните устни. Спомни си тези устни на гърлото си, впитите в плътта зъби. Все още можеше да усети вкуса на кръвта му на езика си. Дори в този момент тялото му си спомняше онова блаженство. Дори сега двамата си оставаха свързани.
Това беше стригоят, който се бе нахвърлил върху него на гроба на сестра му, който изтръгна душата от тялото му и сложи край на живота му като смъртен. Рун си мислеше, че звярът е убит. Помнеше, че беше видял как създанието беше отмъкнато нанякъде от верните на Бернар стражи.
А ето че това чудовище носеше робата на ордена.
Мъжът отвори очи и погледна Рун с огромна нежност. Докосна мястото, където зъбите му бяха пронизали плътта. Пръстите му се задържаха там.
- Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб.
- Служил си? На кого?
Ръката се отпусна, клепачите бавно се спуснаха и мъжът отново изпадна в унес.
- Прости ми, синко - прошепна едва чуто. - Не знаех какво върша.
Рун зачака още, някакви думи, които да обяснят невъзможността на всичко това.
- Той е символът на лъжата - обясни Лазар. - Лъжата, която те отклони от благочестивата пътека на службата и те насочи по дългия път на робията в нашия орден.
- Не разбирам - каза Рун. - Каква лъжа?
- Трябва да питаш Бернар - каза Лазар, хвана Рун за лакътя и го поведе обратно към входа на Светилището. Щом стигнаха до портата, Възкресеният го подкани да излезе.
Рун се поколеба на прага. Боеше се да напусне убежището на Светилището, изведнъж изгуби всякакво желание да научава тези последни тайни.
Но Лазар му препречи пътя и го остави без избор.
- Разбери миналото си, за да научиш бъдещето, синко. Открий кой си в действителност. И тогава избери къде ще прекараш дните си.
Рун си тръгна. Не можеше да каже как краката му намираха пътя из тунелите до „Свети Петър“, но докато се изкачваше, си спомни нощта, когато беше превърнат, как бе открит от сангвинистите преди да е съгрешил, как беше отведен пред Бернар и как кардиналът го убеди да се откаже от злата природа и да започне живота на сангвинист.
Всички пътища водеха обратно към Бернар.
Думите на мъжа долу отекваха отново и отново в съзнанието му.
„Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб“.
И Рун разбра смисъла на тези думи.
Бернар знаеше за нощните му посещения на гроба на сестра му. Знаеше, че онази нощ Рун ще е там, сам и уязвим. Именно Бернар беше изпратил на гробището един от ордена, маскиран като стригой, за да го превърне, да го привлече на служба, да сбъдне насила пророчеството, да създаде Избрания, сангвиниста, който никога не бе вкусвал човешка кръв. От стари пророчества Бернар е знаел, че единствено Избран от ордена може да намери изгубеното Кърваво евангелие.
И затова беше създал Избран.
С разбирането дойде и яростта, разгоря се в Рун като пречистващ огън. Бернар беше откраднал душата му и Рун му бе благодарил за това, при това хиляди пъти.
„Цялото ми съществуване е било една лъжа“.
Сякаш насън откри, че върви през папския дворец към кабинета на Бернар: на кардинала му беше позволено да работи там, докато чака процеса за кръвния си грях срещу Елизабет. Рун не почука. Нахълта вътре като буря.