Бернар вдигна очи от отрупаното с хартии бюро. На лицето му беше изписана изненада. Кардиналът продължаваше да носи аленото си расо, червените ръкавици и всички атрибути на поста си.
- Рун, какво има?
Рун едва можеше да говори, яростта го душеше.
- Ти си дал заповедта, която ме лиши от душа.
Бернар се изправи.
- Какви ги говориш?
- Ти си заповядвал на чудовището, което ме превърна в мерзост. Ти си ме насочил в обятията на Елизабет, за да отнема душата ѝ. Моят живот, смъртта ми, всичко това е било замислено от теб, за да наложиш насила Божията воля. Да подчиниш пророчеството на твоите желания.
Рун гледаше как Бернар претегля внимателно думите си, как търси най-добрия отговор на тези обвинения.
Накрая кардиналът избра истината.
- В такъв случай знаеш, че бях прав.
- Прав? - Думкта се изтръгна от Рун, изпълнена с горчивина и болка.
- След като всички пророчества се сбъднаха, би ли поискал нещата да се бяха развили по друг начин? Знаеш цената, която щеше да плати светът, ако се бяхме провалили.
Рун се тресеше от ярост. Бернар го бе лишил от семейството му, бе го обрекъл на вечна жажда за кръв, бе го накарал да вярва, че единственият път за него е да служи на Църквата, и го бе подтикнал да превърне жената, която обичаше, от лечителка в убийца.
И всичко това, за да се спаси светът според условията на Бернар. Да се сбъдне пророчество, до което може би никога нямаше да се стигне, ако не се беше замесил. Да държи всички сангвинисти под контрола на Църквата - и под своя контрол.
За Бернар всяка жертва си заслужаваше за постигането на целта. Какво беше страданието на един човек, когато светът е на ръба? На една графиня? На няколкостотин сангвинисти?
Омерзен и предаден, Рун се обърна и излезе.
- Не прибързвай, синко! - извика Бернар след него.
Не бързаше. Предателството му бе продължавало векове наред.
Рун излезе в папската градина. Имаше нужда от свеж въздух, от открито небе. Нощта се бе спуснала и бе студено и ясно. Звезди обсипваха небето. Огромната луна се бе издигнала високо.
Изтича навътре в градината - и долови позната миризма.
Лъвчето лудуваше тук - сребриста лунна светлина, носеща се над тъмната трева и гонена от раздразнена водачка.
- Връщай се, Навуходоносор!
Лъвчето се хвърли към Рун и го блъсна силно в пищялите, после се затърка яростно в краката му. Утре трябваше да го върнат в Кастел Гандолфо и да го предадат на грижите на брат Патрик, но явно някой беше решил, че има право на едно последно лудуване в градината, след като беше спасило живота на Томи.
Елизабет изтича при него, облечена в черни джинси, бели маратонки и ален пуловер под лекото яке. Косата ѝ бе разпусната, къдриците се вееха около лицето ѝ на поривите на вятъра. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна.
Тя изруга на унгарски, после каза:
- Проклетото животно не ме слуша.
- Но все пак си му дала име - каза Рун. - Навуходоносор.
- Вавилонският цар - каза Елизабет и отметна коса назад. Явно го предизвикваше да се подиграе. - Идеята беше на Ерин. Според мен името е подходящо. И между другото, смятам да го взема с мен, когато замина.
- Нима?
- Не бива да бъде държан в някаква конюшня. Трябват му открити поля, открито небе. Трябва му целият свят.
Рун впери поглед в нея. Обичаше я с цялото си сърце. Когато пристъпи напред и хвана ръката ѝ, силните ѝ пръсти се преплетоха с неговите. Тя вдигна глава и го изгледа изпитателно, може би усетила колко много се е променил от сутринта.
- Покажи ми - прошепна той.
Тя се приближи към него. Започваше да разбира.
- Покажи ми света.
Той се наведе и я целуна дълбоко, без неувереност. И това не беше целомъдрената целувка на свещеник. Защото той вече не беше свещеник.
По-нататък...
Късна пролет
Де Мойн, Айова
„Най-сетне покой...“
Слънцето се беше спуснало ниско. Ерин се качи в беседката и вдъхна деликатния аромат на розите, които пълзяха по дървените рамки. Седна на пейката и се облегна.
Откъм поляната долиташе детски смях. Играеха някакъв сложен вариант на гоненица, облечени във взети под наем фракове и елегантни рокли, и не един или двама имаха зелени петна и одраскани колене. Възрастните стояха зад тях също в официално облекло, отпиваха шампанско и бъбреха.
Харесваше всички, дори обичаше някои, но й бе трудно да общува с тях. Точно сега ѝ се искаше да общува само с един човек.