Тази нощ нямаше да се вози с лодка към свободата, но пък можеше да ѝ се отвори някаква по-интересна възможност.
21:02
Ерин вървеше след сангвинистите по алеите и малките извити мостове на Венеция. Държеше Джордан за ръка. Опитваше се да пропъди страховете си за него. Колкото и трескав да ѝ се струваше, той изглеждаше здрав, готов да се справи сам с цяла армия.
Щом останеха сами, щеше да изкопчи от него повече подробности за случилото се в онази пещера и защо напоследък сякаш я отбягва. Подозираше, че виновникът за тези промени е ангелската същност, която Томи бе вкарал в него, когато спаси живота му. Но макар умът да размишляваше върху тази възможност, сърцето ѝ бе заето с по-прозаични въпроси.
„Ами ако просто вече не ме обича?“
Сякаш прочел мислите ѝ, Джордан стисна ръката ѝ и попита тихо:
- Била ли си някога във Венеция?
- Само съм чела за нея. Но е точно такава, каквато си я представях.
Огледа се, благодарна за разсейването. Уличките на островния град бяха толкова тесни, че на места по тях можеха да вървят само двама души, при това плътно един до друг. Малки витрини показваха антикварни книги, писалки от стъкло, кожени маски, копринени и кадифени шалове. Знаеше, че Венеция винаги е била търговски център. Че преди стотици години същите тези витрини са запленявали други пешеходци със стоките си. Надяваше се, че ще продължат да го правят и след още стотици години.
Пое дълбоко дъх и вдиша миризмата на море от каналите, на чесън и домати от някакъв ресторант наблизо. Фасадите на къщите бяха боядисани в различни нюанси на охра, жълто и избеляло синьо, стъклата на прозорците им бяха станали на вълнички от отминалите столетия.
Лесно беше да си представи, че е използвала машина на времето и се е върнала сто или дори хиляда години в миналото. Беше израснала в селски район, отгледана от родители, чието ежедневие бе по-примитивно от това на хората, живели в този град преди столетия. Вярата на баща ѝ го беше накарала да се отрече от модерния свят и Ерин понякога се тревожеше, че професията ѝ, интересът ѝ към историята, също не е в крак с времето.
„Дали в края на краищата не съм се метнала на баща си?“
Минаха през тъмен тунел през стара стена и когато излязоха, пред тях се откри площад „Сан Марко“ и прочутата базилика.
Златна светлина осветяваше фасадата на византийската сграда с нейните засводени портали, мраморни колони и пищни мозайки. Ерин вдигна глава, за да я обхване цялата с поглед. В центъра, на най-високата част, се издигаше статуя на свети Марко над златен крилат лъв, неговия символ. От двете страни на светеца воин имаше шестима ангели.
Цялата сграда бе олицетворение на разкош и великолепие.
Джордан явно беше на друго мнение.
- Вижда ми се малко крещяща.
Ерин се засмя - не успя да се сдържи. Говореше като онзи Джордан, когото бе срещнала в Израел.
- Почакай да я видиш отвътре - рече тя. - Има много основателна причина да я наричат Златната църква.
Джордан сви рамене.
- Щом нещо си заслужава, защо да не се прекали?
Тя му се усмихна.
Тръгнаха през площада. През деня тук щеше да е пълно с гълъби и туристи, но в този късен час площадът бе почти пуст.
Пред тях графинята вървеше царствено до кардинал Бернар с вирната брадичка и поглед, забит в някаква далечна точка. Въпреки че беше със сравнително съвременна рокля, тя приличаше на принцеса от приказка, излязла от страниците на стара книга. В нейния случай книгата щеше да е със страшни приказки.
Когато приближиха базиликата, Ерин посочи мозайките на входа и каза:
- Тези са от тринайсети век. Изобразяват сцени от Битие.
Спомни си историята от табличката в библиотеката на сангвинистите - и как беше променена историята. Затърси съответната мозайка, като си мислеше как разказът описваше уговорката между Ева и змията - да сподели плода на Дървото на познанието.
Преди да успее да я разгледа добре, от сенките на входа излезе възрастен свещеник. Бялата му коса беше разрошена, а расото му беше закопчано накриво. На колана му висеше връзка ключове.
Свещеникът посрещна Бернар на прага на базиликата.
- Това е абсолютно необичайно. През всичките си години служба никога...
Бернар вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
- Да, искането е много необичайно. Благодарен съм, че успяхте да се отзовете без предварително предупреждение. Ако не беше спешно, не бихме и помислили да ви притесняваме.
- Винаги съм готов да служа - каза донякъде умилостивеният свещеник.