Разтърка ръце, размазвайки кръвта по тях.
- Хайде - дрезгаво рече Бернар.
Дръпна я грубо и я помъкна навътре в мразовитото леговище на сангвинистите. Елизабет потръпна от студа. Кардиналът почти я влачеше в мрака. Стори ѝ се, че вървят цяла вечност, макар че едва ли бяха минали повече от няколко минути.
Накрая спряха, кардиналът драсна кибритена клечка и се разнесе миризмата на сяра. Пламъкът освети бледото сурово лице на Бернар. Той поднесе клечката към закрепения на стената свещник, после отиде при друг и запали и неговата свещ.
Топлата трептяща светлина изпълни помещението.
Елизабет погледна тавана. Мозайката му блестеше. Стъклените плочки в базиликата бяха със златни листа, а тези - със сребърни. Покриваха всяка повърхност.
Стаята буквално сияеше.
Мозайката изобразяваше познат сангвинистки мотив - възкресението на Лазар. Той седеше в кафявия си ковчег, бял като смъртта, а от крайчеца на устата му се стичаше алена струйка. Срещу него стоеше позлатеният Христос, единствената златна фигура в помещението. Фините плочки представяха детайлно сияйни кафяви очи, къдрава черна коса и тъжна усмивка. Простата му фигура излъчваше великолепие и изпълваше с благоговение събралите се да видят чудото. И свидетелите не бяха само човешки същества. Светли ангели наблюдаваха сцената отгоре, тъмни ангели чакаха отдолу, а Лазар седеше, уловен завинаги между тях.
Възкресеният на сангвинистите.
Колко по-прост щеше да е животът ѝ, ако Лазар не беше приел предизвикателството на Христос.
Откъсна поглед от тавана и насочи вниманието си към единствената друга украса в помещението. В средата се издигаше бял олтар. Върху него бе сложен сребърен потир. Допирът на среброто изгаряше и стригои, и сангвинисти. Пиенето от сребърен съд засилваше болката на сангвиниста, а с нея и покаянието при приемането на осветеното им вино.
Устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка.
„Как могат тези глупци да следват Бог, изискващ такива безкрайни страдания?“
Бернар се обърна към нея.
- Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Тук. В това помещение.
Тонът на Елизабет беше студен, думите - прости.
- Първо плати цената.
- Знаеш, че не мога да го направя. Това би било ужасен грях.
- Но е правено преди. - Тя докосна гърлото си и си спомни зъбите, разкъсващи плътта ѝ. - От вашия Избран. От Рун Корза.
Бернар извърна поглед.
- Той беше млад, нов в ордена - рече с по-тих глас. - Поддаде се в момент на похот и гордост. Аз не съм толкова глупав. Правилата са ясни. Ние никога...
- Никога? - прекъсна го тя. - Откога тази дума е станала част от речника ти, кардинале? Ти наруши много правила на ордена си. И го правиш от векове. Да не мислиш, че не го знам?
- Не си ти онази, която ще ме съди - рязко отвърна той. Личеше си, че започва да се разгорещява. - Единствено Бог може да ме съди.
- Тогава Той ще съди и мен. - Босите ѝ стъпала вече я боляха от студа, но тя се държеше. - Защото по Негова воля съм тук сега, единствената, която има това знание. Истина, която можеш да получиш, стига да платиш цената.
В очите на Бернар се мярна несигурност.
Тя се възползва от момента и го притисна още по-силно.
- Щом твоят Бог е всезнаещ и всемогъщ, защо ме е поставил пред теб като единствен притежател на знанието, което търсиш? Може би това, което искам от теб, е по Негова воля?
Инстинктивно разбра, че е отишла една крачка по-далеч от необходимото - прочете го в чертите му, които изведнъж станаха по-сурови.
- Как смееш да тълкуваш волята Му, паднала жено? - Той я изгледа намръщено; думите му я принизяваха до нивото на жените, които продават телата си за пари.
„Как смееш!“
Тя зашлеви надменната му физиономия, размазвайки кръвта си по кожата му.
- Не съм паднала жена. Аз съм графиня Батори Екшед, с кралско потекло, което може да се проследи от векове. И няма да позволя да бъда очерняна по такъв начин. Особено от теб.
Отговорът му бе мълниеносен. Юмрукът му се стовари върху нея. Елизабет залитна назад, лицето ѝ затуптя. Тя бързо се окопити и се изправи сковано. Усети вкуса на кръв в устата си.
„Отлично“.
- Тук си изцяло в ръцете ми - отсече той.
Елизабет облиза устни, като ги навлажни с кръвта си. Знаеше, че той вече надушва прясната кръв, която засъхваше по бузата му. Забеляза как ноздрите му леко се разширяват, разкривайки животното в него, чудовището, спотайващо се зад маската.
Трябваше да освободи този звяр от оковите му.
- Какво можеш да ми сториш? - предизвикателно отвърна тя. - Толкова си слаб, че не можеш дори да ме убедиш да ти помогна.