- Не бъркай спокойствието ми със слабост - предупреди я той. - Много добре си спомням Инквизицията, когато причиняването на болка в служба на Църквата бе превърнато в изкуство. Мога да ти причиня неща, за които не си и помисляла.
Тя се усмихна на гнева му.
- На нищо ново не можеш да ме научиш за болката, свещенико. Сто години в страната ми беше забранено да се произнася името ми заради нещата, които извърших. Причинявала съм и съм изпитвала повече болка, отколкото можеш да си представиш... а с нея и повече удоволствие. Тези неща са взаимосвързани по начин, който никога няма да проумееш.
Елизабет пристъпи към него и Бернар понечи да се дръпне, но белезниците му пречеха да се отдалечи достатъчно.
- Болката не ме плаши - продължи тя, издишвайки към него горещ, наситен с кръв дъх.
- А... а би трябвало да те плаши.
Елизабет искаше да го накара да продължи да говори, тъй като говоренето изискваше дишане. А с всяко вдишване той поемаше миризмата ѝ все по-дълбоко в себе си.
- Нарани ме и да видим кой ще се наслаждава повече - предупреди го тя.
Той се дръпна от нея, докато гърбът му не се притисна в сребърната мозайка на стените. Но белезниците я държаха близо до него.
Тя наведе глава и ухапа силно насинената си буза. Отвори уста и прясната кръв потече по устните ѝ. После отметна глава, оголвайки шията си. Светлината на свещите заблестя по червената струйка, която се спускаше надолу и се събираше в ямката между ключиците ѝ.
Усети как погледът му следи топлата следа, обещанието, което носеше тя. Гъстата ѝ топлина призоваваше звяра, скрит във всяка капка на собствената му прокълната кръв.
Знаеше как ароматът разцъфва в помещението по начини, които вече не можеше да усети. Как изпълва ноздрите, дори устата. Много отдавна беше чувствала онова, което чувстваше той сега. Познаваше непреодолимата сила на желанието. Беше се научила да го приема и това правеше силна и нея.
Той го отричаше - и това го правеше слаб.
- Как ще ме измъчваш сега, Бернар? - попита тя с пълна с кръв уста, като нарочно използва малкото му име.
Свободната му ръка посегна към кръста на гърдите му, но тя го спря, постави собствената си длан върху среброто, като му попречи да го докосне, лиши го от утехата на светата болка. Пръстите му се свиха около нейните и ги стиснаха, сякаш той си мислеше, че ръката й е неговият кръст, неговото спасение.
- Ще ти кажа онова, което искаш - прошепна тя, изричайки най-съкровеното му желание. - Ще ти помогна да спасиш твоята църква.
Пръстите му се стегнаха още и едва не счупиха костиците на ръката ѝ.
- За теб ще е просто - подкани го тя. - Извършвал си кървави грехове и преди, а аз знам, че те са много по-тъмни, отколкото си мислят всички. Извършил си много грехове в Негово име, нали?
Лицето му ѝ каза, че наистина е така.
- Тогава го направи и сега - рече тя. - И делото ти ще ти даде силата да защитиш своята църква, своя орден. Нима ще позволиш твоят свят да рухне, да изгубиш всичко, защото си се страхувал да действаш? Защото си поставил собствения си страх от правилата над светата си мисия?
Отново облиза устни. Отлично си представяше как изглежда кръвта върху бледата ѝ кожа, как гледката и миризмата ѝ го призовават неудържимо.
Без да осъзнава, той също облиза устни.
- Как може спасението на Неговия свят със средствата, които Той ти е дал, да бъде грях? - попита го тя. - Ти си по-силен от правилата, Бернар. Знам го... а дълбоко в себе си и ти го знаеш.
Пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от неговите. Думите ѝ бяха достигнали до него, бяха събудили съмненията му, играеха си с честолюбието му.
Той трепереше пред нея - желаеше отговора ѝ, кръвта ѝ, нея.
Сега може и да беше сангвинист, но преди беше стригой, а оше по-преди - мъж. Поглъщал беше плът, вкусвал бе удоволствието. Тези желания бяха пропити във всяка фибра на съществото му и винаги щяха да си останат там.
Сърцето ѝ препускаше, бузата ѝ туптеше горещо от удара му. Винаги беше обичала болката, нуждаеше се от нея така, както по-късно се нуждаеше от кръв. Затвори очи и остави болката да отекне в нея - от бузата, от разкъсаната ѝ китка.
Истинско блаженство.
Когато отвори очи, той още държеше ръката ѝ притисната в кръста до сърцето му. Погледът му се плъзна от алените от кръвта устни към пулса в гърлото ѝ, към раменете, към бялата кожа под копринения комбинезон. Тя се размърда и разкъсаната ѝ рокля се свлече от раменете ѝ. Сега светлината на свещите осветяваше гърдите ѝ, така ясно видими под коприната.