Той стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея.
Тя се наведе безкрайно бавно към него - после се повдигна на пръсти и леко, като милувка на вятър, докосна с устни неговите. Остана така един дълъг миг, оставяйки го да почувства топлината ѝ, да вдиша аромата на кръвта ѝ.
- Ако не е по Негова воля, то защо съм тук? - прошепна тя. - Само ти можеш да бъдеш достатъчно силен, за да получиш отговора от мен. Само ти имаш силата да спасиш твоя свят.
А после разтвори устните му със своите и пъхна езика си между тях.
Той изстена и отвори уста.
Тя вече усещаше как кучешките му зъби се удължават, докато целувката ѝ ставаше все по-дълбока.
Без да откъсва устни от нейните, той я завъртя и я блъсна в стената, като притисна тялото си към нейното. Стари плочки се отделиха и паднаха, стъклените ръбове разкъсаха тънкия копринен комбинезон и одраскаха кожата ѝ. Кръвта потече по гърба ѝ и закапа по каменния под.
Тя откъсна устни от неговите и отметна глава, предлагайки му шията си.
Без никакво колебание той я захапа.
Елизабет изпъшка от болката.
Бернар незабавно всмука огромна глътка от кръвта ѝ, пое топлината ѝ. Елизабет потръпна, крайниците ѝ започнаха да изстиват. Ледена болка прониза сърцето ѝ. Този път го нямаше изпълненото с екстаз единение, който бе изпитала с Рун.
Това бе животинска нужда.
Болезнен глад, който не оставяше място за любов или нежност.
Той можеше да я убие и да я остави така, но тя трябваше да поеме този риск, уповаваше се на надеждата, че за този, който я беше награбил, знанието е толкова важно, колкото и кръвта ѝ.
„Няма да ме остави да умра и да отнеса тайните със себе си“.
Но дали наистина щеше да стане така, след като бе освободила звяра в него?
Тялото ѝ се свлече на пода. Докато сърцето ѝ замлъкваше, съмнението изпълни пустотата в нея - заедно със страха.
После светът потъна във вечен мрак.
11.
17 март, 21:38
Венеция, Италия
Рун крачеше енергично по полирания под на „Сан Марко“. Беше кацнал във Венеция преди четвърт час. От оставеното съобщение беше научил, че Бернар и останалите са довели Елизабета тук. Само че когато пристигна, откри вратата на църквата отворена и вътре като че ли нямаше никой.
„Нима вече са слезли в параклиса на сангвинистите?“
Погледна през централния кораб към северния трансепт на базиликата. Доколкото си спомняше, там имаше стълбище, което водеше до подземна крипта и тайната врата към територията на сангвинистите. Понечи да тръгне натам, но някакво движение насочи вниманието му към южния трансепт. От мрака се откъснаха сенки и се понесоха към него с неестествена скорост.
Рун се напрегна и приклекна. Не знаеше кои са тези, а нападенията напоследък го бяха направили още по-предпазлив.
„Никакви стригои не биха посмели да атакуват на такова свято място“.
Един глас го извика по име, когато сенките приближиха, и се оказа, че са сангвинисти - двама мъже и една жена.
- Рун!
Той разпозна източните черти на София.
Дребната жена забърза към него, следвана от останалите.
- Идваш тъкмо навреме.
Той видя тревогата в очите ѝ.
- Какво е станало?
- Ела. - Тя тръгна към северния трансепт. - Има проблем при вратата на сангвинистите.
- Кажи ми - нареди той, като провери карамбита на китката си, без да забавя крачка.
Тя му разказа какво е станало долу, как Бернар бе взел Елизабета и бе затворил вратата след тях.
- Кристиан вече е долу, но трябва да сме трима, за да я отворим. - София посочи двамата свещеници зад тях. - Дойдох за още помощ, но ми отне твърде много време, докато ги намеря. А Ерин се бои да не стане най-лошото.
Когато стигнаха стълбището, Рун поведе групата. Вярваше на преценката на Ерин. Щом тя бе разтревожена, значи имаше добри основания. Още по средата на стълбите чу две сърца да отекват от криптата долу.
Ерин и Джордан.
Можеше да ги различи със същата лекота, с която различаваше гласовете им. Бързо туптящото сърце на Ерин издаваше страха ѝ. Рун стигна до криптата и видя как Кристиан удря по стената и вика кардинала.
Знаеше какво е развълнувало толкова младия сангвинист.
Оттатък стената чу друго сърце, приглушено от камъка, но въпреки това доловимо за острите му сетива. Звукът се усилваше от акустиката в дългата крипта.
„Елизабета“.
Сърцето ѝ прескочи, биеше все по-слабо с всеки удар.