Тя умираше.
Кристиан ги чу да се приближават и се обърна.
- По-бързо!
Рун нямаше нужда от подканяне. Втурна се през криптата. Ерин пристъпи напред да го посрещне, но той я подмина без нито дума. Нямаше време.
Извади ножа, прободе дланта си и пусна капка кръв в чашата на Лазар. София и Кристиан застанаха от двете му страни и бързо направиха същото.
- Защото това е чашата на нашата кръв, на новия и вечно жив Завет - казаха в един глас тримата.
Очертанията на вратата се появиха върху камъка.
- Mysterium ftdei - напевно продължиха сангвинистите.
Бавно - прекалено бавно - вратата се отвори. Плътната миризма на кръв моментално достигна до тях, силна и замайваща, ухаеща на опасност.
Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Рун се промъкна странично и се затича, следвайки миризмата към източника ѝ.
Стигна прага на параклиса - точно когато сърцето на Елизабета спря. Погледна невъзможната сцена. В святото помещение, под светлината на сребърната мозайка, Елизабета лежеше по гръб, отпусната и безжизнена.
Но не беше сама.
Бернар бе коленичил на пода, закопчан с белезници за нея, с окървавена уста. Обърна се към Рун и на лицето му се изписа мъка. Сълзи потекоха по бузите на кардинала, оставяйки диря по аленото петно на греха му.
Рун не обърна внимание на болката му и се завтече към Елизабета, падна на колене, вдигна я и я притисна към себе си. Издърпа тялото ѝ толкова далеч от Бернар, колкото позволяваха белезниците, които ги държаха заедно.
Искаше да се разбеснее срещу този грях, да остави яростта да изгори мъката, която го изпълваше. Един ден щеше да накара Бернар да плати, но не днес.
Този ден беше единствено за нея.
Кристиан пръв се озова до него. Докосна го съчувствено по рамото, коленичи и се зае с белезниците. Металната халка освободи тънката китка на Елизабета и изтрака на пода.
След като Елизабета бе освободена от убиеца си, Рун вдигна студеното й тяло и се изправи. Искаше да я държи по-далеч от Бернар.
София поведе двамата си спътници към окаяната фигура на кардинала. Изправиха го грубо на крака. Тихото им мърморене показваше, че не могат да повярват, че кардиналът е способен на подобно нещо.
Но той го беше направил - беше убил Елизабета.
- Рун... - Ерин стоеше до Джордан, притисната към него, към живота, който гореше така ярко в него.
Рун не можеше да понесе гледката. Извърна се и понесе Елизабета към олтара. Искаше тя да бъде заобиколена от святост. Мислено се закле, че оттук нататък тя винаги ще остане в тази благодат. Че ще открие къде са погребани децата ѝ и ще я положи да почива до тях.
Беше го заслужила.
Много отдавна той ѝ бе отнел полагащото ѝ се място, но сега щеше да направи всичко по силите си, за да поправи онова, което можеше да бъде поправено. Това бе всичко, което можеше да направи за нея.
Сребристата светлина обливаше бледата ѝ кожа, дългите мигли и черните ѝ къдрици. Дори в смъртта си тя бе най-прекрасната жена, която бе виждал. Държеше погледа си настрана от ужасната рана на гърлото ѝ, от кръвта, която течеше по раменете и се пропиваше в тънката ѝ копринена дреха.
Стигна до олтара, но не можеше да я положи на това студено ложе. Когато я пуснеше, щеше да я изгуби завинаги. Затова се отпусна на пода до олтара и свали бялата му покривка, за да увие голите ѝ крайници.
С ръба на благословената тъкан избърса кръвта от брадичката ѝ, от пълните устни, от бузите. На едната имаше синина. Явно Бернар я беше ударил.
„Ще си платиш и за това“.
Той се наведе над нея.
- Съжалявам - прошепна. Беше ѝ казвал тази дума много пъти. Прекалено много.
„Колко пъти съм постъпвал лошо с теб...“
Сълзите му капеха по студеното ѝ бяло лице.
Погали насинената ѝ буза много нежно, сякаш тя още можеше да усети допира. Докосна меките ѝ клепачи. Искаше му се тя да можеше просто да се върне от смъртта, отново да отвори очи...
И тя го направи.
Размърда се в обятията му като събуждащо се цвете, което бавно се разтваря за новия ден. Отначало понечи да се дръпне, но после го позна и се успокои.
- Рун... - едва чуто прошепна тя.
Той се взираше в нея, изгубил дар слово. Знаеше истината. Не чуваше сърцето ѝ.
„Господи, не...“
Погледна през рамо. Яростта се надигаше в него и изместваше мъката. Бернар не само беше пил кръвта ѝ - но беше влял своята кръв в нея. Беше я проклел така, както бе направил Рун преди векове, беше я осквернил. Тя отново беше бездушна мерзост.
Само преди месеци Рун бе пожертвал връщането на собствената си душа, за да спаси нейната - и Бернар бе превърнал този дар в пепел.