Побягнаха, като подбраха по пътя Кристиан и София.
В тунела Елизабет държеше първия стригой изотзад, докато Рун замахваше с ножа си. За Джордан свещеникът се движеше така бавно, че острието в ръката му отразяваше всяка прашинка светлина. Пръските черна кръв сякаш увиснаха във въздуха.
Ерин посочи покрай Рун към вратата до стълбите.
- Трябва да стигнем до тунела към стария градски площад!
Една греда се откърти от тавана и рухна на каменния под, пръскайки искри. Тунелът се изпълни с още дим.
- Закъсняхме! - извика Ерин.
17:02
Ерин се задушаваше в пушека, дробовете ѝ горяха, очите ѝ се бяха насълзили. В следващия миг Рун се озова до нея и я наметна с палтото си. За щастие, на сангвинистите не им бе нужно да дишат.
- Наведи се - предупреди я Рун.
Тя се подчини. Беше вдигнала мократа си от дъжда яка и дишаше през влажния плат. Кристиан и София водеха, като използваха силата си, за да разчистят път през горящите греди и купчините камък. Още отломки се изсипаха отгоре, когато помещенията започнаха да се срутват в тунела.
Малко по-напред Елизабет приклекна до вратата, водеща към единствения им изход. Пламъците изпълваха стълбището зад нея, превръщайки го в отвора на огромна камина.
Ерин погледна назад и се закашля. Джордан вървеше бавно след нея, сякаш без да забелязва пушека и жегата. Тя си спомни какво бе станало с огромния стригой, как плътта му кипна и как кръвта изригна от нея. Беше виждала подобни поражения и преди, когато ангелска кръв докосна един стригой.
Беше ли това още едно доказателство за ангелската природа на Джордан? И какво означаваше това за мъжа, когото обичаше?
Силно сгьржене на метал привлече погледа ѝ отново напред.
Елизабет бе откъртила вратата от пантите.
- По-бързо! - извика тя, като изтърсваше горящи въглени от раменете си, шмугна се в мрака и изчезна от поглед.
Ерин се уплаши, че тя спокойно може да използва тази възможност и да избяга.
„И не бих я винила“.
Всички се втурнаха в тунела и се затичаха, гонени от дима.
Кристиан и София вървяха рамо до рамо отпред, следвайки Елизабет.
Рун вървеше зад Ерин, следван от Джордан.
Когато светлината зад тях заглъхна, Ерин бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го и тънкият лъч светлина прониза мрака.
Зад тях се чу силен грохот. Ерин си представи как тунелът на алхимиците се срутва напълно.
Накрая някъде отпред се отвори врата и в тунела нахлу светлина.
„Слънце... чудесното слънце“.
С всяка крачка въздухът ставаше по-свеж, по-чист, по-студен.
Елизабет държеше вратата отворена.
„Значи не е избягала“.
Изскочиха в огряна от слънцето алея - окървавени, опърлени, но живи.
Ерин се обърна към Джордан, разтревожена, че не беше казал нито дума през цялото им бягство.
Докосна бузата му, но сините му очи оставаха нефокусирани и се взираха невиждащо. Паниката се надигна в нея, но тя я потисна с усилие на волята.
- Джордан, чуваш ли ме?
Той примигна.
- Джордан...
Джордан отново примигна и потръпна. Очите му постепенно се фокусираха и той я погледна.
- Ерин...?
Звучеше неуверено, сякаш не я познаваше.
- Да, аз съм - тихо и малко уплашено каза тя. - Добре ли си?
Той се отърси като куче и погледна към останалите.
- Добре съм... мисля.
- Може да е замаян от дима - предположи Елизабет.
Ерин не мислеше така. Каквото и да ставаше с него, то нямаше нищо общо с дима. Хвана го за ръката и дръпна раздрания ръкав, за да огледа белега от ухапване. Раната вече беше започнала да заздравява, плътта зарастваше, сякаш е бил нападнат преди дни, а не само преди минути.
Още по-тревожното бе, че видя червена линия, която се виеше от бицепса му надолу към раната, правейки завъртулки около краищата на заздравяващата плът. Вдигна още по-нагоре остатъците от ръкава, за да види източника ѝ.
Линията започваше от стария белег, останал от удара на мълнията. Като тийнейджър Джордан беше татуирал фракталната шарка като спомен за разминаването си на косъм със смъртта.
Но това алено пипалце беше ново.
Ерин го проследи с пръст, усещаше излъчващата се от него топлина.
- Татуировката ти расте...
Джордан дръпна ръката си и спусна ръкава.
- Кажи ми какво става - настоя тя.
- Не знам - отвърна той и леко се извърна. - Започна, когато Томи ме докосна и ме излекува. Отначало беше просто парещо усещане.