„Значи наистина е врата!“
Премести се по-близо до поддалия се ръб и натисна отново. Капакът се повдигна по-високо, достатъчно, та Ерин да вкара трийсетсантиметровия фенер в процепа и да го нагласи вертикално.
- Готово...
Хвана се за ръба, набра се през тясната цепнатина и изпълзя по корем покрай фенера, като внимаваше да не го бутне. Щом мина, се обърна и с помощта на краката си повдигна капака още повече.
- Не знам колко време ще издържа! - извика надолу.
- Мога да скоча.
И Джордан наистина скочи. Пръстите му се вкопчиха в ръба на отвора и той се набра до нея. След това задържа капака с мускулестите си крака, а Ерин се огледа, намери як железен прът и го подпря.
Задъхана от усилията, Ерин взе фенера си и освети тайното пространство. Всичко беше покрито с прах. От гредите на тавана висяха въжета и макари.
Тя се дръпна от отвора и закачи някакво въже. Вдигна облак прах.
- Това трябва да са тайните механизми на Кели, с които е задвижвал вратите и стълбите.
- Жалко, че не работят - каза Джордан. - Можехме да ги използваме, за да се измъкнем.
Ерин се блъсна в някакво зъбно колело и го събори от оста му. То изтрака на пода. Шумът бе като експлозия в теснотията.
Тя продължи навътре. Подпокривното пространство, изглежда, бе с половината диаметър на стаята долу. Лъчът на фенера освети висок предмет, изправен до стената, матов от мръсотията и годините.
Нямаше как да сбърка формата му.
- Камбаната - каза Ерин.
Впери поглед в нея и в стърчащата стъклена тръба и си спомни разказва на Елизабет за стотиците стригои, умрели вътре, и как пушекът им бил събиран и извеждан през тръбата. За момент изпита страх да я доближи, след като знаеше ужасната ѝ история, но успя да превъзмогне суеверието и пристъпи напред.
- Рудолф сигурно я е скрил тук след смъртта на Джон Дий.
- Значи това е било съобщението на императора до Елизабет. Искал е да ѝ покаже как да намери проклетото нещо. Защо? За да може да продължи работата, започната от Дий ли?
- Надявам се - рече Ерин.
Джордан я погледна рязко.
- Защо се надяваш?
Ерин забърса с ръкав вековната мръсотия и прах от камбаната, изчисти достатъчно голямо прозорче и надникна през дебелото зеленикаво стъкло.
- Ето защо...
Джордан се наведе до нея.
- Вътре има цял куп хартии.
- Ако Рудолф е докарал камбаната на Джон Дий тук, със сигурност би включил и бележките на стария алхимик.
- Нещо като ръководство за употреба. Има резон. - Джордан прокара длан по стената на камбаната, мъчейки се да намери някакъв отвор. - Виж! Тук има врата. Мисля, че мога да я отворя.
Дръпна рязко закопчалките и ремъците и вратата остана в ръката му.
Ерин бръкна в камбаната, награби книжата и ги извади.
- Май повечето са написани на енохов език - каза тя, докато пъхаше документите в раницата си, до кутията с Кървавото евангелие. - Да се надяваме, че Елизабет ще успее да ги преведе.
- В такъв случай да се махаме оттук.
Тръгнаха към отвора - и в същия миг отдолу се чу трясък на разцепено дърво.
По пода на стаята под тях се плъзна разбитата врата. София влетя след нея, ловко се изпързаля и се обърна към входа с вдигнати оръжия.
- Стойте там! - извика им, без да поглежда нагоре.
Секунда по-късно се появи причината за предупреждението ѝ.
През кълбата черен дим изникна грамаден звяр с ниско наведена глава, оголени зъби и настръхнала тъмна козина.
Адски вълк.
Джордан изруга и изрита железния прът, който поддържаше капака.
Той се затвори с трясък.
Намираха се в капан на тавана.
18:37
Притиснат на широка площадка на стълбището, Рун удържаше позицията си. Дясната му ръка висеше безполезно. Не бе успял дори да види острието, което го беше ранило. Блоковете и контраударите му бяха някак бавни и тромави. В отслабеното си състояние се чувстваше като дете, играещо си на война срещу тези подсилени от проклятието войници.
И на свой ред те сякаш си играеха с него.
Отдавна можеха да го убият, но не го правеха.
Защо? От чиста злост или имаше някаква друга причина?
Трима стригои го притиснаха. Бяха по-едри, мускулести, покрити с белези и татуировки. Всеки държеше тежък извит ятаган. Не показваха особено умение с оръжието, но бяха по-бързи и по-силни от Рун. Първо един, после друг атакуваше и замахваше към ръцете, гърдите или лицето му. Можеха да го убият по всяко време, но вместо това си играеха с него като котка с уплашена мишка.