„Но аз не съм мишка“.
Поемаше ударите им, наблюдаваше действията им, търсеше някакво слабо място.
Отдолу бълваше пушек. Кристиан се биеше някъде там, но Рун го беше изгубил от поглед, след като се опита да последва вълка, който бе профучал преди малко покрай него. Беше го чул как разбива вратата на горния етаж, бе чул вика на София. Въпреки това не можеше да се освободи от тези тримата и да се притече на помощ на другите.
„Не и сам“.
Рязък вик и звън на стомана му каза, че Кристиан още е жив. Ами Елизабет? Тя му се беше притекла на помощ преди няколко мига, понесе се по стълбите като някакъв черен сокол и видя сметката на двама противници, включително на стригоя, който бе извадил от строя дясната ръка на Рун. След това бе изчезнала с двама противници в пушека.
„Жива ли е?“
Разсеян от мисълта, той реагира твърде бавно, когато най-едрият му противник атакува за пореден път. Ятаганът му остави дълъг разрез през ребрата му. Друг го нападна откъм ранената му страна. Рун нямаше как да...
Внезапно вторият нападател изчезна, дръпнат назад в димната завеса. Разнесе се гъргорещ писък. Другите двама стригои пристъпиха един към друг, когато от дима се появи някаква дребна тъмна фигура, изкачваща се по стъпалата към площадката на втория етаж.
Елизабет.
От широката ѝ сабя капеше черна кръв. Острието изглеждаше абсурдно грамадно в изящните ѝ ръце, но тя го държеше с лекота, сякаш теглото му изобщо не я притесняваше.
Най-едрият стригой се хвърли към нея и ятаганът му разсече въздуха по-бързо, отколкото Рун можеше да го проследи с поглед. Но Елизабет изчезна в последния миг, направи пирует, като замахна със сабята си към врата на нападателя си. Обезглавеното тяло се затъркаля надолу по стъпалата зад нея.
Рун използва нейния отвличащ вниманието танц, хвърли се към последния стригой, заби карамбита си във врата му отзад и прекъсна гръбнака му с рязко извиване на китката. Тялото на стригоя се отпусна и Рун го изрита през парапета на площадката.
Елизабет застана до него. И двете ѝ ръце бяха окървавени, лицето ѝ също бе опръскано с кръв.
- Твърде много са - изпъшка тя. - Едва успях да се върна.
Той ѝ благодари, като докосна свободната ѝ ръка. Елизабет стисна пръстите му.
- Ако действаме заедно, можем да стигнем до изхода - рече тя.
Рун се облегна на стената. От раните му течеше кръв. Ако беше човешко същество, щеше да е умрял десетки пъти. Но вместо това само се чувстваше ужасно слаб. Посочи нагоре.
- Ерин и Джордан. Не можем да ги изоставим.
Воят на вълка му напомни за опасността.
Елизабет го подхвана през раменете, за да го задържи.
- Едва стоиш прав.
Рун не можеше да спори. Спасяването на другите трябваше да почака. Извади манерката с вино и я пресуши на една дълга глътка. Елизабет стоеше на пост до него, търпелива и мълчалива в дима. Рун си спомни един отдавна отминал ден, когато двамата бяха вървели през поле, обгърнато в пролетна мъгла като този пушек. Тогава тя още беше жена, а той сангвинист, който не бе паднал.
Затвори очи и зачака наказанието.
То го запрати назад във времето към най-ужасния му грях. Спомените го връхлетяха, но сега той нямаше време за покаяние и го потисна, макар да знаеше, че при следващото приемане на виното ще се върне с още по-голяма сила.
Въпреки това откъси от миналото проблеснаха в паметта му.
... ароматът на лайка в отдавна превърналия се в руини замък на Елизабета...
... отражението на пламъците в сребристите ѝ очи...
... допирът на топлата ѝ кожа, докато я обладаваше...
... тялото ѝ, умиращо в обятията му...
... глупавият, ужасен избор, който бе направил...
Дойде на себе си, все още усещащ вкуса на кръвта ѝ върху езика си - плътна, солена и жива. Стисна кръста си и се замоли през болката, докато вкусът изчезна.
Освободи се от ръката на Елизабет и се изправи, изпълнен с нови сили. Сребристите ѝ очи го погледнаха и Рун изпита чувството, че тя вижда право през него онази нощ, страстта и болката, които бяха споделили. Той се наведе и устните му докоснаха нейните.
Част от тавана пропадна с трясък върху стълбите, като ги накара да отскочат назад. Разхвърчаха се горящи въглени, които подпалиха дрехата ѝ и косата му.
Елизабет изгаси пламъците с ръце. В сребърните ѝ очи блесна гняв, който се смени с примирение.
- Не можем да се върнем горе... поне не отвътре. Ще помогнем най-добре на приятелите ти, ако излезем и се качим на покрива отвън.