... проваля се шестстотин шейсет и шест пъти...
Преди Легион да успее да се възстанови напълно от шока, Воинът се хвърли към него. Невъзможно силни ръце сграбчиха китките му. Когато тази благословена от слънцето плът докосна черната му кожа, между тях избухна златен огън, който подпали ръката му до рамото.
За първи път от цяла вечност Легион изкрещя.
19:10
Ерин затисна ушите си с ръце, изпусна фенера и рухна на колене. В очите ѝ избиха сълзи. Мъчеше се да не изгуби съзнание.
„Трябва да помогна на Джордан...“
На няколко стъпки от нея Джордан беше сграбчил онова чудовище с абаносово лице. Блъсна силно тялото на противника си в стената и изкара въздуха от дробовете му, за да спре пронизителния писък.
Ударът беше толкова силен, че от покрива се посипаха керемиди. Ерин погледна нагоре - и видя две горящи алени очи, бележещи покварата в звяра.
Адски вълк.
За момента отворът беше твърде малък за огромното му тяло, но вълкът започна да рови по краищата му и да го разширява, несъмнено за да се притече на помощ на господаря си. В другия край на таванското помещение Джордан продължаваше да се бори с тъмния нападател.
Ерин заотстъпва, докато гърбът ѝ не се притисна в хлъзгавата от мръсотия камбана. Ръцете ѝ зашариха по пода в търсене на някакво оръжие, но напипаха единствено зъбното колело, което беше съборила. Пръстите ѝ се свиха около него, колкото и безполезно да беше то.
Все пак...
Опряла гръб в камбаната, тя затърси пипнешком, докато не откри стъклената тръба. Обърна се и замахна със зъбното колело към основата ѝ, където тя се свързваше със стената. Тръбата се отчупи, падна на земята и се пръсна на по-къси парчета.
Тя грабна най-дългото и най-дебелото.
Вече въоръжена, се обърна към вълка. Звярът почти беше успял да се провре. В отговор на предизвикателната ѝ стойка промуши глава колкото се може по-навътре и щракна с челюсти към нея и от устните му се разхвърча слюнка. Но широките му рамене не минаваха през дупката.
„Засега“.
Решена да се възползва максимално от момента, тя се насочи към Джордан, който още беше вкопчен в противника им. Сякаш се бореше със собствената си сянка. Двамата бяха на пода, търкаляха се и се мятаха, като се движеха със скорост, която очите ѝ не можеха да проследят.
Ерин спря, стиснала стъкленото си копие. Страхуваше се да нанесе удар, за да не прониже неволно Джордан.
И с какво точно се биеше той?
Беше зърнала за миг лицето на противника, когато той беше скочил долу. Кожата му беше черна, по-черна от въглен и сякаш поглъщаше слабата светлина на фенера ѝ. Спомни си, че беше видяла подобна тъмна фигура на компютъра на кардинал Бернар, от записа на атаката в онази дискотека в Рим, но картината беше много неясна, за да се видят подробности.
Вече не беше така.
Сега тя разпозна чертите, макар и да бяха станали черни.
„Брат Леополд“.
Джордан издебна удобен момент и прикова съществото на пода. Както го беше яхнал, пусна черната китка и стисна гърлото му.
Ерин видя, че върху освободената китка е останал бял отпечатък от дланта и пръстите на Джордан, все едно сенките са избягали от докосването му. Пред очите ѝ чернилката отново изпълзя обратно, потече по бледата плът като петрол.
Ерин чу как Джордан ахна и вниманието ѝ отново се насочи към лицето на Леополд.
Докато Джордан стискаше гърлото му, сенките побягнаха от ръката му. Мракът се оттегли по брадичката на Леополд, по устата и носа, разкривайки бледите черти на монаха.
Лицето му беше изкривено в агония, устните се раздвижиха с мъка.
- Убий ме - изхриптя Леополд.
Джордан погледна през рамо към нея. Не беше сигурен какво да прави, но отказваше да го пусне.
Ерин се втурна напред с надеждата да получи някакво обяснение.
- Какво е станало с теб?
Отчаяните синьо-сиви очи се обърнаха към нея.
- Легион... демон... трябва да ме убиете... не издържам...
Чернилката се спусна над очите му и гласът му замря. Свободната ръка се стрелна, сграбчи Джордан за гърлото - и рязко завъртя.
Като че ли изхрущя кост.
„Не...“
Зад нея се чу свирепо ръмжене. Ерин погледна през рамо. Адският вълк се беше проврял през дупката и се готвеше да скочи долу, за да ги довърши.
19:14
Елизабет се носеше след Рун по хлъзгавия от дъжда покрив. Въпреки нечестивата сила, която я изпълваше, не можеше да следва темпото му. Той бе като черен гарван пред нея, скоростта му се подклаждаше не от проклятие, а от страх и обич.