Двамата бяха успели да си пробият с бой път навън от къщата, като подбраха по пътя ранения Кристиан. Щом се озоваха навън, барикадираха вратата, за да вкарат в капан останалите вътре стригои. Кристиан бе останал на пост долу и пазеше гърба им.
Но щом стигнаха покрива, следвайки звуците на битката и туптенето на сърцата на Ерин и Джордан, видяха адски вълк да рови керемидите в опит да стигне до таванското помещение.
Рун стигна пръв до звяра, вряза се в него и го отхвърли от дупката. Без да забавя крачка, Елизабет ги прескочи, като замахна във въздуха със сабята си и отряза едното ухо на вълка, докато той вдигаше глава.
Приземи се, плъзна се по мокрите керемиди и се обърна към вълка, който зави от ярост.
Рун се претърколи и се изправи от дясната ѝ страна, вдигнал сребърния си карамбит. Сякаш усетил по-слабия от двамата, звярът приведе глава и се обърна към Рун.
Елизабет пристъпи напред, за да осуети намерението му - и в същия момент забеляза някакво движение в сенките отляво. През завесата на дъжда се появи тъмна фигура, сякаш спуснала се от облаците. Имаше черни одежди, подобни на тези на Елизабет - или по-точно на онова, което беше останало от тях.
- София...? - извика Рун, но грешеше.
Блесна светкавица и за един кратък миг Елизабет видя по-старото лице под мократа сива коса. В едната си ръка монахинята държеше извит ятаган.
- Абигейл? - изненадано възкликна Елизабет.
„Какво прави тук тази дъртачка?“
Нова светкавица блесна още по-ярко, разкривайки нещо ново на лицето на старата монахиня - черен отпечатък от длан върху мократа ѝ буза.
Абигейл се хвърли към Елизабет - движеше се с неестествената скорост на обладаните от зли сили.
Елизабет едва успя да отбие първия удар. Свадливата старица се извъртя настрани със скорост и ловкост, която събуди както възхищението, така и страха на Елизабет, и отново вдигна оръжието си. Очите ѝ бяха мъртви като на труп.
Рун се опита да ѝ се притече на помощ, но вълкът се хвърли към него. Двамата се затъркаляха по керемидите. Жълти зъби защракаха пред лицето на Рун, сребърният карамбит проблесна.
Абигейл атакува отново. Светостта на сангвинистите вече не я забавяше на това място. Вместо това тя черпеше сили от зло, по-черно дори от сърцето на Елизабет.
Елизабет финтира надясно и успя да посече лявото ѝ рамо.
Монахинята с нищо не показа, че е ранена. Ятаганът ѝ замахваше отново и отново. Елизабет правеше всичко по силите си да отбива пороя удари, но те бяха бързи и точни.
Последният удар улучи бедрото на Елизабет и острието стигна до кост.
Кракът ѝ се подгъна.
Монахинята тръгна към нея, неумолима като морето.
19:18
Ерин чу битката и воя откъм покрива. Само преди миг някаква тъмна сянка бе отнесла вълка от дупката, за да я защити. Само един можеше да бъде толкова безразсъден и смел.
„Рун...“
Окуражена от усилията му, тя се хвърли към Джордан и обсебеното тяло на Леополд. Джордан още беше върху чудовището, но черната ръка на демона го душеше. Лицето на Джордан бе станало пурпурно, очите му сякаш щяха всеки момент да изхвръкнат от орбитите.
Джордан я видя да приближава и с всичките си останали сили се претърколи настрани, повличайки тялото на Леополд със себе си, така че някогашният монах се оказа отгоре, с гръб към нея.
Тя се поколеба. Леополд беше неин приятел - беше спасявал неведнъж живота ѝ в миналото. Но преодоля колебанието и вдигна оръжието си - копието от счупено стъкло.
Заби го с всички сили, като го държеше с две ръце, и прониза Леополд през гърба, като се целеше в мъртвото му сърце.
От гърлото на Леополд се изтръгна болезнен стон. Душещата ръка на гърлото на Джордан се отпусна. Тялото на Леополд се претърколи настрани, сякаш някаква струна в него беше прекъсната. Пръстите му потръпнаха и замряха.
Макар и свободен, Джордан остана да лежи по гръб, с извърнато от нея лице. Ерин коленичи до него. Вратът му беше насинен, под кожата стърчеше някаква твърда бучка. Вратът му беше счупен.
- Джордан? - тихо повика тя. Протегна ръце, но се страхуваше да го помръдне.
Вместо него ѝ отговори друг, едва доловим глас.
- Ерин...
Обърна се и видя, че Леополд се взира в нея. Чернилката беше изчезнала от лицето му, изтекла заедно с черната кръв. Ерин знаеше, че сангвинистите могат да контролират кървенето си и да го спират с волята си.
Леополд обаче не го правеше. Искаше да умре.
Мъката се надигна в нея. Знаеше, че в някогашния монах има добро, макар и подведено.