- Ти ме спаси - прошепна тя, спомнила си тъмните тунели под „Свети Петър“.
Студена ръка докосна китката ѝ.
- ... ме спаси. - Той леко кимна, за да я окуражи.
Ерин изхлипа.
Дори в смъртта си той се опитваше да я утеши.
Гласът му стана недоловим като дъх.
- Легион...
Тя усети настоятелната нотка и се наведе по-близо.
- Три камъка... Легион ги търси...
- Какви ги говориш? Какви камъни?
Леополд сякаш не я чуваше - вече се беше отнесъл някъде далеч и говореше като през широка пропаст.
- Градината... осквернена... съшита с кръв, окъпана във вода... там Луцифер ще...
Сините очи се изцъклиха и устните му замлъкнаха завинаги.
Ерин искаше да изтръгне още отговори от него, но вместо това докосна леко бузата му.
- Сбогом, приятелю.
19:20
Паднала на покрива, Елизабет прокле ранения си крак.
Абигейл се извисяваше над нея. Миришеше на мокър памук. Поредната мълния проблесна по вдигнатото ѝ оръжие. Мъртвите ѝ очи гледаха Елизабет - не студено, а с погледа на хищник, когото не го е грижа за жертвата.
По-нататък Рун се бореше с вълка. И двамата бяха окървавени, но продължаваха да се бият.
Изгубила оръжието си, Елизабет се приготви за атаката. За миг изпита съжаление. Смъртта ѝ щеше да реши съдбата на Томи. Не беше успяла да спаси собствените си деца, а сега нямаше да спаси и него.
И тогава вълкът зави. Никога не бе чувала подобен звук.
Вой, пълен с ярост, болка и шок.
Видя го как връхлетя върху Рун, събори го, после се обърна и се втурна право към Елизабет и Абигейл.
- Рун! - Думата беше изречена с познатия властен глас, идващ отгоре.
Елизабет погледна Абигейл. Очите на монахинята вече бяха живи и блестяха от ярост. Петното беше изчезнало от бузата ѝ, сякаш някой го беше изтрил.
Абигейл хвана Елизабет, изправи я грубо и я бутна настрани.
- Върви!
Елизабет залитна настрани, а Абигейл вдигна ятагана си и се обърна да посрещне звяра. Вълкът се плъзна на лапи, ноктите му вадеха и чупеха керемидите. Той изръмжа към Абигейл, сякаш смутен за момент от заплахата, идваща от досегашен съюзник. Но объркването бързо се смени с ярост - и той скочи към старата монахиня.
Абигейл замахна. Вече беше много по-бавна и пропусна. Зъбите на вълка се забиха в ръката ѝ. Въпреки това тя повлече звяра със себе си, стигна до края на покрива и се хвърли надолу заедно с вълка.
Елизабет се добра до ръба навреме, за да види как телата им падат върху паважа четири етажа по-долу. Абигейл приличаше на счупена кукла, с неестествено разперени крайници и извита шия. В канала изтичаше черна кръв. Вълкът като по чудо беше оцелял. Надигна се като пиян и закуцука към сенките.
На улицата се появи залитащият Кристиан. Двама стригои го следваха по петите, но подобно на вълка, и те побягнаха, като захвърлиха оръжията си.
Рун се втурна към дупката и скочи в таванското помещение, за да провери другите.
Останала сама на покрива, Елизабет се зачуди какво беше обърнало хода на битката. Представи си как знакът изчезва от бузата на Абигейл. Монахинята явно се беше освободила от силата, която я бе обладала.
„Затова ли и другите побягнаха?“
Но имаше и нещо друго, което ѝ се стори необичайно. За миг Елизабет бе срещнала погледа на вълка, преди той да атакува и да побегне. Беше видяла блестящия в очите му разум - много по-голям, отколкото би трябвало да притежава обикновено животно, дори да е покварено.
Но какво означаваше това?
Потръпна, уплашена от отговора.
19:25
- Изобщо не мога да го накарам да отговори - каза Ерин, благодарна, че Рун е отново до нея. - И виж врата му.
Джордан лежеше на пода до тялото на Леополд. Синината беше изчезнала, но шийните прешлени си оставаха смущаващо изкривени. Тя пак провери пулса му. Беше силен и стабилен под пръстите й, бавен и равномерен, сякаш той просто спеше.
- Джордан! - извика тя, но се страхуваше да го разтърси.
Джордан изобщо не реагира, отворените му очи продължаваха да се взират в нищото.
Рун също изглеждаше разтревожен. Вече бе прегледал Леополд и бе допрял кръста си до челото на монаха. Среброто не изгори кожата му, което означаваше, че злото наистина го е напуснало.
Къде беше избягало бе въпрос, върху който щяха да мислят по-късно.
Някъде под дъските се разнесе приглушен стон.
- Ерин! Джордан!
Ерин се изправи и се обърна към капака. Внезапно си спомни.