- София още е долу.
„С адски вълк“.
Но звярът не беше единствената заплаха.
Пушекът се издигаше между дъските. Рун отиде до капака, хвана го и го повдигна. Лъхна го гореща вълна, която донесе още пушек.
Ерин се закашля и закри носа и устата си с ръкав.
Рун протегна ръце надолу и изтегли София на тавана. Дребната жена беше цялата в кръв - както нейна, така и на вълка. Направи опит да оправи разкъсаните си дрехи.
- Вълкът избяга - каза София. В очите ѝ още се четеше паника. - Не знам защо.
Ерин погледна към Леополд. Започваше да се досеща какво се е променило.
Тропот на крака по покрива насочи вниманието им нагоре. Всички се напрегнаха в очакване на още беди, но след това през дупката се показа главата на Кристиан.
- Трябва да се махаме - предупреди ги той. - Сградата всеки момент ще се срути.
София и Рун бързо взеха Джордан и го вдигнаха към Кристиан, който го пое под мишниците и го изтегли на покрива с помощта на Елизабет.
Рун се обърна към София.
- Помогни им да свалят Джордан на улицата. С Ерин ще ви последваме. Тръгнете към „Свети Игнаций“. Там би трябвало да намерим убежище.
София кимна, скочи нагоре, хвана се за ръба и изчезна.
- Ами тялото на Леополд? - попита Ерин.
- Огънят ще се погрижи за него - отвърна Рун.
Мъката я жегна, но тя знаеше, че нямат друг избор.
Рун ѝ помогна да излезе през дупката на покрива. Студеният въздух и дъждът ѝ помогнаха да преодолее обзелата я безпомощност.
„Джордан ще се оправи“.
Отказваше да повярва, че ще умре. Огледа се, но другите вече бяха изчезнали - спускаха се с отпуснатото тяло на Джордан. Не искаше да го оставя далеч от очите си и забърза към ръба заедно с Рун.
- Ще те сваля долу - каза той. Вече беше протегнал ръка към нея.
Тя се обърна с благодарна усмивка - и в същия миг покривът под краката ѝ хлътна.
Ерин полетя в горещия изпълнен с пушек мрак.
22.
18 март, 19:29
Прага, Чехия
Рун пропадна с Ерин.
Сграбчи я за ръката и я притисна към гърдите си. Обви ръце и крака около нея, докато се носеха през горящи греди, дим и падаща мазилка.
Паднаха върху под, който още беше цял. Рун направи всичко по силите си да се претърколи, за да поеме силата на удара.
Озова се на колене, прегърнал отпуснатото тяло на Ерин. Тя беше замаяна. Лицето ѝ беше цялото в кръв от дълбока рана на скалпа ѝ. Около тях бушуваха пламъци и се виеше дим, но Рун позна помещението, в което се бяха озовали - някогашната алхимическа лаборатория на Едуард Кели.
Вдигна Ерин, като усещаше как дробовете ѝ се мъчат да поемат въздух в пушека, как сърцето ѝ тупти неравномерно и все по-слабо - тя се задушаваше. Залитна слепешком към стената с намерението да продължи покрай нея, докато не стигне вратата, а после някой прозорец.
Отгоре се чу трясък и поредната греда се пречупи. Нещо огромно се понесе надолу, като трошеше всичко. Пламъците осветиха зеленикава повърхност, светеха през стъклото.
Камбаната.
Рун инстинктивно вдигна ръка срещу злото, за да предпази Ерин, да я защити с тялото си. Камбаната удари ръката и гърба му и го прикова за пода. Дебелото стъкло се пръсна над него, поряза ръката и рамото му, като разкъса мускули и строши кости.
Болката го ослепи и той изкрещя.
Ерин го чу и се размърда под него.
- Рун...
Той се претърколи от нея, като наряза плътта си още повече, и изстена:
- Бягай!
Тя изпълзя и се изправи, но вместо да изпълни заповедта му, хвана здравата му ръка и се опита да го измъкне от стъклата. Преди да успее, отслабеният от огъня под поддаде под тежестта на разбитата камбана. Докато горящите дъски пропадаха под него, Рун се обърна и видя безжизненото тяло на Леополд да пада от тавана и да полита сред остатъците от камбаната надолу към огнената яма, в която се беше превърнала къщата.
Тялото на Рун също се плъзна надолу, но Ерин го измъкна от зейналата дупка обратно в кръглата стая. Болката го поглъщаше, но той се помъчи да я превъзмогне, да остане с Ерин. Нямаше право да я остави. Още можеше да направи нещо за нея.
От дупката, направена от камбаната, забълва пушек. През импровизирания комин задуха вятър към покрива. По-голямата част от пода вече беше изгоряла. Пламъците ревяха под тях.
Този път Ерин държеше него в обятията си. Беше го замъкнала до стената. На Рун му се искаше да го беше зарязала, за да се спаси.
- Остави ме - с мъка изрече Рун и се обърна към вратата, към слабата светлина на някаква улична лампа, достигаща до тях през пушека. - Тръгни към прозореца...