Студената кръв се лееше по хълбока му. Беше влизал в достатъчно битки, за да разпознае фаталната рана. Но може би Ерин можеше да излезе през прозореца, да се спусне по фасадата и да се спаси. Не беше нужно да умира с него.
Въпреки това тя не го остави. Вместо това бързо свали кожения си колан, сложи го на рамото му и го стегна.
Рун изпъшка от новата болка.
- Съжалявам - каза тя, като кашляше. - Трябва да спра кървенето.
Рун погледна към стегнатия колан.
Ръката под него я нямаше, отрязана от счупената камбана.
19:33
Ерин притисна китката си към устните му и нареди:
- Пий.
Турникетът почти бе спрял кървенето, но Рун нямаше да оцелее дълго без нов източник на кръв.
Обърна немощно глава настрани, отказвайки да се подчини.
- По дяволите, Рун. Трябва ти силата на кръвта ми. Съгреши сега и после ще се покаеш. Няма да те оставя и не мога да те нося сама.
Разтърси го, но той се беше отпуснал върху нея, изгубил съзнание.
Ерин се опита да го завлече към вратата, но тялото му беше твърде тежко. Почти не можеше да диша; очите ѝ бяха пълни с парещи сълзи, родени колкото от пушека, толкова и от безсилието ѝ.
На няколко стъпки от тях една греда не издържа. Нова част от пода пропадна в огъня долу. Жегата опари бузата ѝ, сякаш се намираше пред отвора на горяща пещ. Пламъците зареваха към нея.
И тогава пушекът при вратата се раздвижи и някаква тъмна фигура влетя в стаята.
Беше Кристиан. Хвърли се към нея като черен ангел. Сигурно я беше намерил по ударите на сърцето ѝ. Понечи да я сграбчи, но тя тикна Рун в ръцете му.
- Вземи него - каза, като кашляше.
Той се подчини, метна Рун на рамо и я вдигна с другата си ръка. Помъкна я към полъх свеж въздух. Под краката ѝ хрущеше счупеното стъкло на прозореца на третия етаж. Кристиан явно го беше разбил, за да стигне до тях.
- Как ще...? - започна тя.
Кристиан рязко се обърна, хвана я и я запрати през прозореца.
Ерин полетя със заседнал в гърлото писък. Земята се носеше към нея - и в следващия миг долу се появиха Елизабет и София. Ръцете им я подхванаха преди да се удари в паважа и омекотиха падането ѝ, но въпреки това тя стъпи така тежко, че зъбите ѝ изтракаха.
Обърна се и видя как Кристиан скочи на няколко метра от нея, приклекна и плавно се изправи, без да изпуска Рун.
Залята от облекчение, Ерин седна на мокрия паваж и се разкашля. Между пристъпите гълташе колкото се може повече свеж въздух. Дробовете я боляха.
Някой се наведе над нея, после клекна.
- Ерин, добре ли си?
- Джордан...
Той я гледаше с блеснали очи. Отново беше себе си. Очите ѝ се напълниха с нови сълзи, но тревогата още я мъчеше.
- Вратът ти?
Той разтри врата си зад яката и я погледна стеснително.
- Още боли като шиба... така де, още боли.
Усмихна ѝ се.
Беше се изцелил.
Отново.
- Хайде - смени темата той. - Трябва да тръгваме.
Вдигна я да се изправи и силните му ръце я прегърнаха. Коленете ѝ трепереха и краката едва я държаха. Тя погледна нагоре към него, сякаш искаше да го изпие с очи.
- Не го прави повече - прошепна. - Не ме оставяй.
Но той като че ли не я чу.
Вместо това я поведе към Кристиан, където Елизабет помагаше на сангвиниста с тялото на Рун. Рун вече изглеждаше мъртъв, главата и крайниците му висяха безжизнено. От импровизирания турникет на Ерин продължаваше да капе кръв.
София се появи до Джордан.
- Трябва да го отнесем в „Свети Игнаций“. В нашия параклис там. По-бързо.
Дребната жена ги поведе през тъмния мокър от дъжда площад. Ерин се запрепъва, поддържана от Джордан. Пожарът продължаваше да бушува зад тях и да поглъща Къщата на Фауст и тайните ѝ.
Пламъците се отразяваха от златния ореол около фигурата на върха на църквата. София мина покрай бароковата фасада и се насочи към една част от стената, закрита от голямо дърво. От нея стърчеше малък мраморен басейн, подобен на съдовете за светена вода на входа на църква. София стисна една от раните на ръката си и изцеди капки кръв в него.
Камък застърга по камък и пред тях се появи малък отвор.
Елизабет взе Рун на ръце и влезе първа с него. Всички я последваха, но София се забави при входа и прошепна:
- Pro me.
Ерин погледна назад. Кардинал Бернар беше изрекъл същите думи, за да се заключи в параклиса на „Сан Марко“, така че само трима сангвинисти заедно да могат да отворят вратата. Явно София правеше същото, тъй като се боеше, че робите на Легион още са някъде наблизо и че някои от тях вероятно са сангвинисти.