Накрая тялото му се отпусна отново на пода.
София седна с подвити под нея колене. Лицето ѝ бе маска на загриженост.
- Ще се възстанови ли от виното? - попита Елизабет.
- Нуждае се от почивка - каза София, но думите ѝ прозвучаха така, сякаш се опитва сама да убеди себе си.
- Трябва да пие кръв - каза Елизабет и допусна в тона си нотка на ярост. - Всички го знаете, но въпреки това само го мъчите.
- Не бива да пие - отвърна София. - Съгрешаването в този параклис ще го лиши от силата на светостта. Подобно действие може да го убие още по-бързо.
Елизабет не знаеше дали да ѝ вярва. Помисли си дали да не вземе тялото му и да избяга от това място. Но светата земя я отслабваше, а тези двама сангвинисти бяха пили много от виното си, приемайки допълнителни сили от Христовата кръв.
„И какво ще правя с Рун по онези пусти улици?“
Ако му беше писано да умре, то поне нека да бъде на място, което обичаше.
И до онези, които го обичаха.
Тя стисна ръката му.
- Елизабет е права - каза Ерин до нея. - Рун се нуждае от кръв, ако искаме да оцелее.
Кристиан я погледна тъжно.
- София каза истината. Не бива да пие, грехът ще...
- Кой казва, че трябва да пие? - прекъсна го Ерин и коленичи до тях. Държеше кама. - Ами ако намажа с кръвта си раните му? Готова съм да поема този грях - ако изобщо е грях - върху себе си.
Кристиан погледна София с надежда.
- Не - твърдо рече тя. - Кръвният грях си е кръвен грях.
Кристиан не изглеждаше така уверен.
Ерин сви рамене.
- Аз го извършвам.
Елизабет изпита прилив на възхищение към дързостта на тази жена.
- Няма да позволя - каза София и пристъпи към нея.
Кристиан вдигна ръка и я спря.
- Нямаме нищо за губене с този опит.
- Освен безсмъртната му душа. - София се опита да го избута, но Елизабет му се притече на помощ и двамата не позволиха на монахинята да помръдне.
Графинята погледна Ерин в очите и каза:
- Направи го.
Ерин кимна и прокара острието по дланта си. Намръщи се от болката, но се овладя. Миризмата на прясна кръв, изтласквана от силно биещо, изпълнено с живот сърце, изпълни малкия параклис.
Елизабет усети как двамата сангвинисти се размърдаха и изпъшкаха от миризмата. Ранените им тела неистово искаха да пият от кръвта, събираща се на алена локвичка в шепата на Ерин. Елизабет също усещаше сладката миризма, вдишваше я дълбоко, но нямаше да се предаде, щом другите двама се сдържаха. Щеше да издържи.
„Тази кръв не е предназначена за мен“.
Ерин се наведе над голото тяло на Рун. Потопи пръсти в кръвта и нежно започна да я размазва по студената му кожа. Плътта на Рун отново потръпваше при всяко докосване, но този път не от болка.
А от удоволствие.
Устните му се разтвориха и от тях се изтръгна лек стон.
Елизабет си спомни, че е чувала същия звук в ухото си и преди, много отдавна. Спомни си как той беше отгоре ѝ, как бяха едно.
Ерин продължи да работи методично, без да пропуска нито една рана. Накрая ръката ѝ спря над разкъсания остатък от кост, мускули и бавно капеща черна кръв. Тя погледна Елизабет, сякаш искаше разрешение.
Елизабет кимна едва забележимо.
„Направи го“.
Ерин разтри порязаната си ръка, за да събере още кръв. Едва когато алените струйки започнаха да преливат, хвана края на ръката на Рун и изля живота си върху жестоката рана.
Рун се разтресе и гръбнакът му отново се изви в дъга.
От гърдите му се изтръгна вик на такъв първичен екстаз, че София се извърна.
Или може би се беше смутила от по-твърдото доказателство за удоволствието му. Набедреникът на Рун не можеше да скрие възбудата му, разкриваща мъжа в звяра, похотта, която бялата свещеническа якичка никога не можеше да овладее напълно.
Елизабет също го помнеше. На мига се върна в миналото, усети го дълбоко в себе си, как я изпълва, как двамата стават едно.
Когато тялото на Рун се отпусна на каменния под, Ерин най-сетне го пусна. Той остана да лежи, тялото му леко потрепваше, изтощено, но очевидно вече по-силно.
Безбройните малки рани се бяха затворили.
Дори отсечената му ръка беше спряла да кърви и плътта вече покриваше костта.
Кристиан въздъхна шумно.
- Мисля, че ще оцелее... с повече почивка.
Дори София отстъпи.
- Виното би трябвало да му помогне нататък.
Ерин остана на колене. Джордан дойде при нея и се погрижи за животоспасяващата ѝ рана. Ерин се облегна на него, докато той внимателно и нежно превързваше дланта ѝ.