- Ръката му - каза Ерин, без да откъсва поглед от Рун. - Тя ще... ще...?
Джордан завърши вместо нея:
- Ще порасне ли отново?
- След време... след много месеци, ако не и години - отвърна Кристиан. - За това чудо ще му е нужна много по-дълга почивка.
- Какво означава това за мисията ни? - попита Джордан.
Никой нямаше отговор, а само още въпроси.
- Дори не знаем как да продължим - каза София и в гласа ѝ се долови поражение. - Нищо не научихме от цялата тази касапница.
Ерин поклати глава.
- Не е вярно.
Всички я погледнаха.
- Знам какво трябва да търсим - уверено каза тя.
20:33
- Какво искаш да кажеш? — попита Кристиан.
- Момент. - Ерин стана, подкрепяна от Джордан, но се освободи от прегръдката му. Искаше да остане на разстояние от него, от всички. Потръпна при спомена какво бе почувствала, докато държеше ръката на Рун. За няколко мига долови болезнената му страст, похотта му, опияняващото удоволствие, когато кръвта ѝ се вливаше в него, разтваряше я в него, как двамата стават едно.
Сви бинтованата си ръка в юмрук, за да спре спомена.
Джордан я докосна по рамото.
- Ерин?
Сините му очи я гледаха загрижено. Тя се отдръпна. Имаше нужда да се движи.
„Направих онова, което трябваше... нищо повече“.
Въпреки това изпитваше вина. Двамата с Рун бяха показали близостта си в този параклис, пред очите на всички.
Отиде при раницата си и я отвори с треперещи ръце. Бръкна вътре и сложи ръка върху кутията с Кървавото евангелие. Почерпи сили от него, после извади листата, които бе взела от камбаната, и ги сложи на скамейката.
- Мисля, че това са старите бележки на Дий - каза тя. - Но не мога да кажа със сигурност, защото са написани на енохов език.
Елизабет стана и отиде при нея.
- Дай да видя. - Прегледа набързо книжата. - Наистина са на Дий. Познавам почерка му.
- Можеш ли да прочетеш написаното? - попита Ерин.
- Разбира се. - Елизабет седна на пейката. - Но ще отнеме време.
- Засега можеш ли да потърсиш къде се споменава зеленият диамант?
- Да, но защо?
Кристиан повтори въпроса ѝ.
- Ерин, какво знаеш?
Тя го погледна и мъката й даде сили.
- Много малко. Но преди да умре, Леополд се освободи от демона, който го бе обладал.
- Какъв демон? - попита София.
Ерин пое дълбоко дъх. Спомни си, че бе чула само последните думи на Леополд.
- Нарече го Легион.
Кристиан погледна София.
- В Библията се споменава такъв демон.
София кимна.
- Христос го е прогонил, но преди това се изправил срещу него и настоял да му каже името си. „А той отговори и рече: легион ми е името, понеже ние сме много“131.
- „Понеже ние сме много“ - повтори Ерин и се замисли върху думите. - Възможно ли е това да е природата на демона? Да обсебва мнозина.
- Определено изглеждаше способен да подчинява другите на волята си - каза Елизабет и започна да преглежда купчината стари книжа. - Дори сестра Абигейл.
- Но не и нас - каза Джордан и посочи Ерин. - Аз го държах в ръцете си, но той не успя да ме обсеби.
- Може би може да контролира само онези, които вече са опетнени - предположи София. - Буренът се нуждае от пръст, за да порасне. Може би мрака трябва да го има, за да може демонът да пусне корени в някого.
- Ако този демон е като бурен, би ли оцелял при смъртта на Леополд? - попита Кристиан.
- Не знам - призна Ерин. - Но Леополд каза, че Легион търси три камъка. - Погледна Джордан. - Изпратил е един от робите си в онзи храм в Куме. Може би е искал парчетата от зеления диамант.
- Може би - съгласи се Джордан. - Или пък просто е искал да ме убие. По дяволите, едва не успя.
- Не. Мисля, че е искал камъка.
- Защо си толкова сигурна? - попита Кристиан и добави с мека усмивка: - Не че се съмнявам в Жената на Познанието.
- Заради последните думи на Леополд, точно преди да умре. Той спомена нещо за „градина, осквернена... съшита с кръв, окъпана с вода“. Звучеше така, сякаш Луцифер ще се появи там.
- Но каква градина? - попита Кристиан. - Какво означава това?
- Може би Едем? - предположи София. - Райската градина?
Ерин се загледа в нищото, после промърмори:
- Не може да е просто съвпадение.
Джордан докосна рамото ѝ.
- Какво?
Тя погледна останалите.