- Можеш ли да запазиш тайната... поне засега?
- Не се безпокой за това. - Патрик махна с ръка и двамата отново тръгнаха. - Радостен съм, че засега чудото е само мое.
Продължиха към най-отдалечената част на резиденцията.
- Кардиналът е затворен в един апартамент зад ъгъла - каза Патрик.
Когато завиха, Рун видя в коридора двама сангвинисти с раса и качулки и с извадени мечове. Пазеха яката дървена врата, водеща в затворническата килия на Бернар.
Рун тръгна към нея и докато вървеше, забеляза, че прозорците гледат към великолепната синева на езерото Албано. Тук-там по стените висяха ренесансови картини, боите им блестяха на слънцето. Предположи, че „килията“ на Бернар има същия изглед и е не по-зле украсена.
Кардиналът определено имаше съюзници, които се грижеха за него.
- Рун! - извика глас от един съседен коридор.
Рун се обърна. Ерин тичаше към него, якето ѝ беше разкопчано. Джордан я следваше, но не изглеждаше така възторжен, че го вижда.
- Не трябваше ли да си в леглото? - попита едрият мъж, когато се събраха.
Брат Патрик се поклони на Ерин и стисна ръката на Джордан.
- Засега се възстановява добре, но се надявам вие да го поемете оттук нататък. - Обърна се към Рун. - Оставям те на другарите ти, но ще съм наблизо, ако ти е нужен съвет от стар глупак като мен.
- Никога не си бил глупак - възрази Рун.
Брат Патрик сви рамене, скри ръце в ръкавите си и енергично си тръгна.
Ерин погледна загрижено Рун, докато вървяха към охраняваната врата.
- Как се чувстваш?
- По-силен - честно отвърна той. - Благодаря ти, че ми спаси живота.
Тя му се усмихна.
- Беше ми ред.
- Трябва да призная - рече Джордан, - че за тип, празнувал стотици рождени дни, си доста костелив орех.
Рун почувства как се отпуска в дружеската атмосфера. Вярно, че бяха екип, преживял много неща заедно, но имаше и нещо повече.
Бяха приятели.
Когато стигаха вратата, стражите се дръпнаха настрани. Единият заговори под качулката си. Не беше особено радостен от появата им, нито от онзи, при кого са дошли.
- Кардиналът ви очаква - каза той, без да крие презрението си към затворника.
Другият пазач извади голям ключ от гънките на расото си и отключи вратата. Не си направи труда да я отвори.
Рун пристъпи напред, но изгуби равновесие. Ерин го хвана за ръката и го задържа.
Джордан отиде до вратата, отвори я и каза на стражите:
- Трябва да поработите върху гостоприемството си. Обещавам ви, отзивът ми в „Йелп“ за това място ще е унищожителен.
После задържа вратата, та Ерин и Рун да влязат.
Озоваха се в помпозно антре с мека мебел и тежки копринени завеси. Къс коридор водеше към спални, малък салон и будоар. Беше тъмно, ако не се броеше светлината на свещи, която се лееше през притворената врата в дъното. Рун чу, че в стаята някой говори. Не можеше да различи думите, но нямаше как да обърка гласа.
Бернар.
Имаше ли някой с него? Патрик му бе казал, че асистентът на Бернар отец Грегъри го посещава по всяко време на денонощието, най-вероятно изпълнява задачи, докато кардиналът се мъчи да запази положението си и да овладее положението, настъпило след греха му.
Джордан също чу кардинала и закрачи енергично по коридора. Огледа се, докато вървеше.
- И това ако не е златен кафез - промърмори кисело.
Рун го последва.
Ерин се задържа до него, явно разтревожена дали може да ходи стабилно, но Рун ѝ махна да върви напред.
Джордан пръв стигна открехнатата врата и почука. Никой не отговори и той бутна вратата. Ерин го следваше по петите, явно пълна с въпроси към Бернар.
Рун забърза след тях. Самият той имаше много въпроси към Бернар за неговите лъжи и полуистини, особено за стария приятел на кардинала кръстоносеца Юг дьо Пайен.
Когато влезе, видя разхвърляно бюро и засъхналите локвички восък по плота. Тежките копринени завеси бяха спуснати.
„Нещо не е...“
Вратата се затръшна зад него.
Обърна се твърде бавно, за да блокира с рамо удара, който го събори на пода. Болката отново го прониза, когато удари чукана на лявата си ръка. Причерня му.
Тъмна фигура профуча покрай него и удари Джордан по главата с някакъв мраморен бюст. Докато войникът падаше, Ерин беше сграбчена и хвърлена през бюрото - блъсна се в един закрит от завеси прозорец и рухна на пода.
Преди Рун да успее дори да седне, една ръка стисна врата му със силата на менгеме и го вдигна високо - само пръстите на краката му докосваха килима.