— Родена съм в Идън Пас. Тук прекарах целия си живот. Учила съм дванайсет години в местното общинско училище, както и трите ми деца. Винаги съм се хвалила, че нашата система на обучение е сред най-добрите в целия щат.
Тя се облегна на масата и удари по нея с кокалчетата на грубата си, обсипана с лунички, ръка.
— Тутакси ще си променя мнението, ако позволите на тази жена да изрече и една дума под училищния покрив. Защо, за бога, трябва изобщо да умувате, след всичко, което се знае за нея, и то не само тук, а и в цялата страна? Какво искате, децата ви да слушат такава никаквица ли? — Лицето й беше почервеняло. Дишаше с мъка — По-скоро бих умряла, отколкото да я оставя да ме докосне. Не говоря празни приказки. Питайте когото щете какво стана в „Бързо и евтино“ миналия вторник сутринта.
— Бяхте много убедителна, госпожо Такет. — Лара се боеше, че Джоди е на път да получи нов удар. Не желаеше после да я обвиняват за фаталния й край. — Сигурна съм, че присъстващите до един знаят как отблъснахте усилията ми да ви спася живота. Нямам намерение да споря, защото подобна препирня е под достойнството ми. Освен това ми е пределно ясно, че не мога да се преборя с вас. Не разполагам с вашите средства, за да подкупя училищното настоятелство с нови физкултурни салони или свръхмодерни табла за състезателните резултати.
— Ама вижте какво — разпеняви се пасторът. — Възразявам срещу тези намеци.
Лара не му обърна внимание.
— Оттеглям се главно, защото се опасявам, че кавгата може да ви убие.
Джоди я погледна за първи път от влизането си.
— А тук сте сбъркали. Няма да умра, докато не ви изпъдя от града. Моя град. Града на Кларк. Няма да мирясам, докато не се махнете и въздухът не стане отново годен за дишане.
Лара спокойно събра напечатаните на машина страници от изложението си и ги прибра в черната, кожена папка, затвори ципа и заедно с ръчната си чанта ги пъхна под мишницата.
— Благодаря ви, господа, че ми отделихте от времето си тази сутрин. Ще смятам, че предложението ми е отхвърлено, ако не ми се обадите да ме уверите в противното.
Никой от тях не събра кураж да я погледне в очите. Тя извлече частично удоволствие от този факт. Обърна се и излезе.
Дарси я последва. Лара не се спря, докато не стигна до главния вход. Там се закова и изви лице към Дарси.
— Разбирам защо Джоди Такет ме мрази — каза тя. — Но вие защо? Какво съм ви сторила?
— Може би просто смятам, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Не биваше да се мъкнете в Идън Пас. Не пасвате тук. И никога няма да паснете.
— Вас какво ви засяга дали пасвам или не? С какво толкова ви заплашвам?
Дарси подигравателно се изсмя.
— Сигурна съм, че това е причината — продължи Лара. — Необяснимо защо представлявам заплаха за вас. — Дали омразата на Дарси не бе свързана по някакъв начин с Кий Такет? Тази мисъл я притесни и тя я отпъди. — Повярвайте ми, госпожо Уинстън, не притежавате нищо, което да ми липсва.
Дарси облиза устни като котка над купичка със сметана.
— Даже и дъщеря?
На Лара й се зави свят, неспособна да възприеме чудовищната жестокост на другата жена.
— Не ви оцених по достойнство — отвърна Лара. — Вие сте не само себелюбива и злобна, а направо смъртоносна.
— Браво, д-р Малори, баш в целта. Щом хвърля око на нещо, през трупове ще мина, но ще го имам. Не страдам от никакви задръжки и затова съм наистина опасна. Не е зле да си окачите тая обица на ухото и да не я сваляте, докато не се пръждосате от града.
Лара поклати глава.
— Няма да се пръждосам. Както и да ме хулят такива като вас, Джоди Такет или който и да било друг, колкото и жестоко да ми се заканвате, не можете да ме изпъдите.
Дарси разтегли устни в очарователна усмивка.
— Ама че майтап ще падне.
Продължи да се смее, обърна се и тръгна обратно към административните помещения. Смехът й отекна зловещо в огромното като пещера фоайе.
Дарси се изсекна в носна кърпичка с монограм.
— Не мога да понасям, когато си ми сърдит, Фъргъс.
Тя изпрати Джоди Такет до тях и като се прибра, завари Фъргъс да я чака настръхнал. И друг път го беше виждала бесен, но никога толкова кипнал заради нея. Това я разтревожи. Фъргъс беше спасителната й лодка. Винаги можеше да разчита на него, когато работите се оплескат.
— Моля те, не ми викай повече — приплака му разтреперана тя.
— Извинявай. Не исках да повишавам тон.
Дарси подсмъркна и избърса разтеклата се от очите й чернилка.
— Направих го заради теб.
— Не разбирам как, Дарси.
— Д-р Малори те беше поставила в невъзможно положение. Понеже си председател на училищното настоятелство, трябваше да бъдеш любезен с нея и да уважиш молбата й за среща. Нали?