— Един собственик на скотовъдна ферма и главният му надзирател от Арканзас дойдоха да гледат някакъв бик. Взех ги от Тексаркана сутринта. През по-голямата част от деня се пазариха за цената на добичето със собственика, който се казва Андерсън и държи огромно ранчо тук наблизо. Самолетът е негов. Той ме нае да ги разкарвам насам-натам.
— Много хубав самолет — каза тя и погледна към него.
— Струва почти деветдесет и пет бона. „Куин Еър“.
— Звучи като вид матрак.
— Наистина, а? — Той се ухили и влезе в хангара. — Ей, Болки! — Механикът се обърна и Кий му хвърли ключовете от самолета.
— Някакви проблеми?
— Вървя идеално. Къде са ми парите?
Болки си избърса ръцете в един парцал и отиде в стаичката, където Лара бе заварила Кий да спи онази сутрин след произшествието с Лети Ленард. Той свърна към бюрото в ъгъла срещу походното легло и запали една настолна лампа с подвижна горна част. Извади от чекмеджето обикновен бял плик и го подаде на Кий.
— Благодаря.
— Няма защо.
Болки ги остави. Кий отвори плика и преброи банкнотите, после го мушна в джобчето на ризата си.
— В брой ли ви плащат? — попита Лара.
— Ъхъ.
— Без фактура? Без никакъв документ?
— Договорката ми с клиента е устна. Защо трябва да ангажирам и други?
— Като финансовите органи, например?
— Плащам си данъците.
— Хм. Ами Федералната авиационна администрация?
— Купища формалности за всяко полетче. Кому е нужно?
— Не трябва ли да искате разрешение за полета или нещо подобно?
— До хиляда и двеста фута височина въздушното пространство е свободно. Важи правилото „отваряй си очите и гледай да не се блъснеш“.
— Винаги ли се придържате до този таван? — Умори се да дрънка празни приказки.
— Да не би да се интересувате от уроци по летене, док? Имам разрешително за инструктор и за нула време мога да ви кача. Взимам скъпо, но ме бива.
— Не се интересувам от уроци по летене.
— Случайно ли се мяркахте насам?
— Не, дойдох да говоря с вас.
— Слушам ви. — Той си взе една бира от хладилника, подпря се с лакът върху допотопния прибор, наклони глава назад и жадно отпи.
— Става дума за една работа.
Дръпна кутията от устата си и я погледна с любопитство.
— Уроците по летене отпаднаха, не допускам да се касае пак за спешен полет до болницата.
— Не.
Той я наблюдаваше мълчаливо още няколко секунди, после протегна бирата към нея и попита:
— Вие не щете ли?
— Не, благодаря.
Отново надигна кутията.
— Е? Умирам от любопитство.
— Искам да ме откарате до Монтесангре.
Той спокойно допи бирата си и метна празната кутия в кошчето за боклук с точен кос удар. Седна на въртящия се стол, облегна се назад и вдигна краката си в единия ъгъл на бюрото, като отмести лампата с тока на ботуша си.
Лара остана права. Нямаше къде да седне, освен на леглото. Той не й предложи, а дори да го беше сторил, тя не би приела.
— Неведнъж повдигахте този въпрос и аз ви казах не. Да не би да не чувате добре?
— Не се шегувам.
— О, значи не се шегувате — подхвърли той иронично. — Извинете ме. Хмм. Добре. Как мислите да скочите, с парашут ли?
Тя скръсти ръце под гърдите си.
— Разбира се, че не.
— Едва ли предлагате кацане на монтесангренска земя. Щото ако това имате предвид, трябва да сте откачила напълно.
— Говоря сериозно.
— Аз също, док. Как сте с испанския? Май е нужно да си го поопресните. Известно ли ви е какво означава Монтесангре в превод?
— Да. „Планина от кръв“. Знам от непосредствен опит, че преводът буквално се покрива с действителността. Почувствах как кръвта на дъщеря ми изтича топла и влажна по ръцете ми.
Той свали рязко краката си на пода и изправи стола.
— Тогава защо, по дяволите, настоявате да се върнете там?
— Знаете защо. От години се измъчвам от тази мисъл, още от мига, когато се опомних в болницата в Маями. Не мога да проникна в страната по обичайните канали. Те са затворени.
— Значи гледате на мен като на необичаен канал.
— Образно казано.
— Образно казано, там избиват на поразия всичко живо.
— Пределно ми е ясно.
— И въпреки това искате да отидете?
— Длъжна съм.
— Но аз не съм.
— Не, не сте. Просто мислех, че ще го приемете като вид приключение.
— Не сте познали. Може да съм всичко друго, но не и глупак. Щом сте си навили на пръста да вървите, вървете, нека ви надупчат задника, ваша си работа, но моят си ми е скъп, тъй че ме зачеркнете от плановете си.
— Изслушайте ме, Кий.
— Хич не ме интересува.
— Дължите ми го.
— Вече ви казах. Не можете да ме убедите.
— Сигурно ще ви е приятно да научите, че от онази сутрин, когато майка ви получи удар, в клиниката ми не е стъпил нито един пациент. Джоди отблъсна опитите ми да й помогна. А вие най-безцеремонно ме отритнахте пред цялата тълпа.