— Съществува ли такава възможност?
— Може би не. Проблемът е, че не знам. Допускам, че някак подсъзнателно съм хранила слаба надежда да е останала жива. Тялото й не бе изпратено, за разлика от това на баща й. — Тя уморено разтри тила си. — Естествено, като лекар, пък и предвид сериозността на раната й, си давам сметка, че е почти невероятно. Умряла е и са я погребали. На чуждо и неизвестно за мен място. Не мога да го понеса. Ако не друго, поне искам да върна останките й и да ги погреба на американска земя.
Той се обърна с лице към нея, но нищо не каза.
— Имам нужда от теб, за да го осъществя — настоя тя. — по някакъв начин трябва да измъкна дъщеря си оттам и да я докарам у дома. Но не мога да проникна в страната. Дори нациите, поддържащи добри отношения с нея, разполагат с ограничен брой авиолинии, обслужващи Монтесангре, понеже правителството се намира в състояние на постоянни размирици. А и да успея да се промуша, щом разберат, че съм американска гражданка, ще ми откажат виза и ще ме натоварят обратно на следващия полет.
— Предположението е доста точно.
— Дори повече от точно. Знам го от хора в подобно положение. Много американци имат близки в Монтесангре, чиято участ е неизвестна. Всичките им опити да се доберат до някакви допълнителни сведения са се увенчавали с неуспех. Някои са успявали да се озоват чак в Сиудад Сентрал, но и там не са им прощавали. Едни са ги държали затворени с часове, понякога с дни, преди да ги върнат на летището и да ги качат на първия излитащ самолет. Други твърдят, че са се отървали на косъм и аз съм склонна да им вярвам.
— Тъкмо за това не ща да припаря до тая преизподня, още по-малко да кацам, да слизам и да се размотавам наоколо — обади се Кий.
— Ако има човек, който би могъл да вкара и да изкара самолет оттам, това си ти. Кларк непрекъснато възхваляваше летателните ти способности. Разправял ми е как си изпълнявал невъзможни поръчки за доставка на продукти или за провеждане на спасителни операции и че животът ти се крепи на рискове — колкото по-опасни, толкова по-добре. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — Ако се съгласиш да го направиш, би ли могъл да намериш самолет?
— Малко е вероятно да се навия.
— Да речем, че се съгласиш. Можеш ли да осигуриш самолет?
Той се замисли.
— Познавам един, дето веднъж ме помоли да се разбия с машината му, за да прибере застраховката. Толкова го беше закъсал. Предложи да ми даде трийсет процента от парсата. Ако не се размажа, де.
— Наистина ли си в състояние да го осъществиш? Искам да кажа, да се разбиеш нарочно и да останеш жив?
— Ако се подходи както трябва към въпроса — отвърна той с бегла усмивка. — Предложението му беше доста съблазнително. Бая пари щяха да изпаднат. Но не си струваше риска.
— Той още ли е има финансови затруднения?
— Доколкото ми е известно.
— А притежава ли самолета?
— Доколкото ми е известно.
— Значи може да се съгласи да се забиеш с него в потенциално опасна посока. Ако не го върнеш, той ще си прибере застраховката и ще задържи сто процента от парите. Ако успеем да се спасим, ще задържи сумата, която ще му платим за наемането на машината. Колко ще иска за това?
— Самолетчето си го бива. „Чесна 310“. И не е безумно старо. Като се вземе предвид разстоянието… двайсетина хиляди.
— Двайсет хиляди — повтори тихо тя. — Толкова много?
— Горе-долу. Плюс моя хонорар.
— Твоя хонорар ли?
— Не стига, че ще си излагам задника под огъня на партизанските автомати, ами да остана и без хонорар, тая няма да я бъде.
Изразът на лицето му й подсказа, че далеч ще надхвърля нейните възможности.
— Колко, Кий?
— Сто хиляди бона. — При вида на стъписването й, добави: — Изплатени един ден преди заминаването.
— Но това ще погълне и последният ми цент.
Той сви рамене.
— Кофти късмет. Е, какво, май ще си спестим тръпката. Радвам се. Мразя да ме дупчат.
Отново се опита да мине покрай нея. Този път тя се изпречи пред него и сложи ръце на раменете му.
— Не понасям това. Мисля, че знаеш колко ми е неприятно и го правиш напук.
— Кое?
— Да ми се перчиш. И да ми говориш отвисоко. Да те вземат мътните дано! Няма да ти позволя да се майтапиш. Знаеш колко е важно за мен.
Възползвайки се от хватката на ръцете й, той тръгна напред, докато я притисна в един бракуван казармен шкаф.
— Колко е важно?
— Изключително. Иначе да не си въобразяваш, че щях да моля някой Такет — който и да е Такет — за услуга?
Натискът на тялото му я вълнуваше. Изпепеляващият му поглед също. Но тя нямаше да му достави удоволствие да се издаде. Задържа брадичката си предизвикателно вирната нагоре и не отмести очи.