— Не мога да ти отговоря.
— Не знаеш ли? Да не би едновременно да чукаше и двамата?
— Ще ти го кажа по друг начин — отвърна разпалено Лара. — Няма да ти отговоря. Докато не свършим онова, за което сме дошли.
— Какво значение има?
— Ти зададе въпроса за Ашли. Така че ти трябва да си изясниш това.
— А, разбирам. Може би смяташ, че ще положа повече старания да намеря останките й, ако е издънка на Такетови. — Той издаде звук на неприязън. — Мнението ти за мен е по-лошо, отколкото предполагах. Все пак, кое място си ми отредила в твоята таблица на живите организми? Една степен над плаващо водорасло? Или под плазмодий?
Гневът бе жестоко хабене на енергия, предвид изпитанието, което им предстоеше.
— Виж какво, Кий, може да сме имали разногласия. И двамата сме хвърляли повече кал, отколкото ни приляга. Понякога е било заслужено, понякога не — правили сме го от чиста злоба. Но аз ти вярвам. Ако не беше така, не бих те накарала да ме доведеш тук.
— Нямаше друг избор.
— Можех да си наема някой.
— Не и при съществуващата тарифа.
— Сигурно, но липсата на средства не би ми попречила. Някак си щях да намеря пари, дори да се наложеше да чакам наследството си.
— Но реши, че Такетови ти дължат тази услуга.
— Не само това — тя се поколеба и той извърна очи към нея. — Истина е, че дойдох в Идън Пас, за да те предумам да ме доведеш тук. Но не очаквах, че ще се чувствам толкова уверена в избора си.
Погледите им се срещнаха и се кръстосаха за няколко секунди. Накрая Лара отмести своя.
— Веднъж да се озовем безопасно по обратния път към дома, обещавам да ти кажа всичко, което те интересува. А дотогава, моля те, не ме замервай повече с отровни стрели, добре? Аз също ще се въздържам от подобни действия.
Известно време той мълча. Когато се обади, с дрезгав глас подхвана тема, която не беше свързана с произхода на Ашли.
— По един или друг начин, скоро трябва да кацнем.
— По един или друг начин?
— Или ще стигнем до брега и ще намерим пистата, или ще закъсаме за гориво и ще се сгромолясаме в океана. А дотогава защо не се опиташ да подремнеш?
— Шегуваш ли се?
Той се ухили.
— Да.
— Никак не е смешно.
Тя се взря в далечината, но не успя да различи нищичко в мрака. Кий внимателно настройваше инструментите. Забеляза, че се снишават.
— Слизаш ли?
— Под петстотин фута, в случай че радарът им е по-прецизен, отколкото смяташ. Сигурна ли си, че отчето ще ни чака?
— Нямам стопроцентова гаранция. — Беше я разпитвал поне хиляда пъти за това. При дадените обстоятелства не можеше да се чувства по-уверена. — Уведомен е за приблизителния час на пристигането ни. Щом чуе приближаването на самолета, ще запали факли на пистата.
— Факли — изсумтя презрително той. — по-скоро консервени кутии от доматена супа, пълни с газ.
— Ще бъде там заедно с факлите.
— Вятърът се усили на двайсет възела.
— Това лошо ли е?
— Най-добре е под десет. При четирийсет би било невъзможно. Е, ще се задоволя и с двайсет. По принцип около крайбрежието винаги духат неблагоприятни насрещни ветрове. На какво ли разстояние е джунглата от морето?
— Защо?
— По това време на нощта съществува вероятност да се образува ниска мъгла, при която бихме пропуснали не само факлите, но и планината. Докато не се врежем в нея, разбира се.
Дланите й се изпотиха.
— Не можеш ли да говориш за нещо по-хубаво?
— Да.
— За какво?
— Ако умра, Джейнълин ще стане двойно по-богата.
— Аз пък си мислех, че си най-безстрашният пилот — рече тя, вече извадена от търпение. — Небесният крал на деветдесетте години. Каза ми, че можеш да летиш на всичко, навсякъде и по всяко време.
Той не я слушаше.
— Ето го брегът. — Провери локатора. — Пристигнахме. Гледай сега за светлините. От теб зависи.
— Защо от мен?
— Защото аз трябва да внимавам да не се забием в тия шибани планини, поддържайки височина под петстотин фута. Доста е рисковано. Добре, че поне няма мъгла.
Скалистият бряг се очерта неясно на хоризонта. Преди хилядолетия един къс от планината се отцепил от тясната ивица на Централна Америка, където сега се намираше Монтесангре. Бил изтласкан в Тихия океан и образувал остров на триста и осемдесет мили от континента. В геопланетарен план това събитие бе станало сравнително скоро. Назъбената дупка след разкъсването на склона не бе имала време да ерозира в пясъчни плажове. Така планините доминираха крайбрежието на Монтесангре и оформяха непристъпен подстъп към нея.