— Все едно слушам за Гражданската война, когато армията на Конфедерацията е правила оръдия от железните огради. Ами вашата порта в какво беше превърната от бунтовниците?
— В колове. Отсякоха главите на генералите от армията на Ескавес, набучиха ги на коловете и ги наредиха на градския площад, докато изгниха. Това стана малко след вашето заминаване, госпожо Портър.
Тя нито трепна, нито пребледня, нито припадна.
— Бих искала да вляза вътре — промълви с равен глас. — Бях забравила колко жестоко хапят комарите тук.
Кий се възхити на твърдостта й. Може би преживяната по-рано вечерта опасност, в съчетание с всички видени зверства на войната, я бяха накарали да обръгне. После си напомни, докато носеха багажа си към свещеническия дом, че тя лично бе минала през подобно изпитание.
Една от оградените стени беше двойна, тъй като отделяше църквата от улицата. Тя се издигаше и с две-трети по-високо от останалите, които бяха вътрешни. В типичен за испанската архитектура стил, храмът беше снабден с камбанария, макар че камбаната липсваше.
Друга от стените образуваше външната стена на училището, за което отец Джералдо тъжно обясни, че вече не се използвало.
— Исках да проповядвам катехизиса, но различните хунти държаха да втълпяват на децата стремеж към насилие и жажда за мъст, които са несъвместими с Христовото учение. Калугерките бяха предани, но се бояха за живота си. Родителите, пред заплахата да бъдат екзекутирани, се страхуваха да изпращат децата си на училище. Накрая учениците намаляха до нула. Затворих училището и подадох молба в Щатите монахините да бъдат преназначени. Толкова много духовници бяха избити, че всички до един напуснаха. Известно време в празното училище бяха настанени сираци. Имаше ги с десетки, все жертви на войната. Родителите им или бяха загинали, или ги бяха изоставили, за да се присъединят към метежниците. Един ден дойдоха войници с камиони и откараха децата на друго място. Никой не пожела да ми каже къде.
— А тук — добави той и отключи масивна дървена врата, — живея аз и изпълнявам жалката си служба, доколкото е възможно.
Свещеническата обител се стори ужасно тясна на Кий, но той бе свикнал да мери пространствата според небето. Стаичките бяха като зайчарници със скосени прозорци и ниски тавани с голи греди. Кий трябваше да се привежда, за да не си удря главата в горните прагове на вратите. Раменете му едва не се отъркваха в стените на сумрачните коридорчета. Носовете на ботушите му неведнъж се закачаха в ръбовете на грапавия, каменен под.
— Съжалявам — каза свещеникът, когато Кий се спъна и се блъсна в една стена. — Обителта е била построена от и за европейски монаси с доста по-нисък ръст.
— Нищо чудно тогава, че са прекарвали времето си в молитви. Просто не е имало място за друго.
До една врата отец Джералдо се спря и им направи път да минат пред него.
— В кухнята съм приготвил нещо за хапване. Ще се зарадвате, като разберете, че е била модернизирана през петдесетте години.
Според съвременните американски представи кухнята беше печално допотопна, но в сравнение с останалите помещения, ги беше изпреварила с векове. Седнаха около кръгла маса и отец Джералдо им поднесе плодове, сирене, хляб и парченца консервирана шунка, изпратена контрабандно от негов роднина в Щатите. От уважение към оскъдните му запаси, те ядоха пестеливо.
— Водата уж се стерилизира, но аз я преварявам за всеки случай — каза той и извади една кана от хладилника. Пусна им по резенче лимон в чашите. Нямаше лед. Сложи на масата и бутилка с ямайски ром. Едва след като Кий си наля от него, свещеникът също си сипа.
— Помага ми да заспя — обясни той с глуповат вид. Лара прояви достатъчна учтивост и изчака да се нахранят, преди да повдигне въпроса за гроба на дъщеря си.
— Откъде ще започнем търсенето, отче Джералдо?
Той ги изгледа притеснено.
— Мислех, че може да имате план. Моите питания доведоха до задънена улица. Това не означава, че не съществуват сведения. Просто никой не желае да ги даде.
— Все тая — обади се Кий.
— За съжаление, да.
Лара обаче не се обезкуражи.
— Искам първо да претърсим американското посолство.
— Но там няма жива душа, госпожо Портър. След плячкосването му от години стои празно.
— Помните ли помощника и преводача на съпруга ми, Емилио Санчес Перон?
Кий бе обиколил почти цяла Централна и Южна Америка и беше запознат с обичая да се прибавя моминското име на майката за установяване на самоличността.
— Смътно — отвърна свещеникът. Той отново си доля от рома, по пресмятанията на Кий това беше третата му чаша. — Доколкото се сещам, беше мълчалив и сериозен младеж. Слабичък такъв. С очила.