— Дребна работа, госпожо Портър. Тази църква неведнъж се е радвала на вашата щедрост, въпреки че не сте католичка.
— Възхищавах се на усилията, които полагахте. Те притъпяваха съмнителните подбуди на църковните догми.
Той се усмихна измъчено.
— Спомням си, когато дъщеря ви се появи. Точно този ден навестявах болните из отделенията, научих, че току-що сте родили и се отбих в стаята ви, за да изкажа поздравления.
— Спомням си. Бяхме се срещали по разни светски събирания, но беше много мило от ваша страна да ме посетите.
— Тогава за първи път ви видях да се усмихвате — отбеляза той. — Имаше за какво. Дъщеря ви Ашли беше изключително красиво бебе.
— Благодаря.
Отчето взе ръката й. Стисна я лекичко, каза лека нощ и излезе. След напомнянето за раждането на дъщеря й тя изглеждаше мъничка и изоставена, сякаш се бе смалила от мъка. Кий изпита желание да облекчи скръбта й, да я докосне състрадателно и разбиращо като свещеника, но ръцете му останаха прибрани до тялото.
— Пистолетът при тебе ли е? — попита той.
— Пъхнах го в чантата при фотоапарата.
Дръжката й бе провесена на една от закачалките до стената. Кий извади огромния револвер и й го подаде.
— Легни си с него. Нито за миг не го оставяй.
— Да не би отец Джералдо да ти е казал нещо, което аз не знам? Опасност ли ни грози?
— Мисля, че в нашето положение трябва да бъдем подготвени по-скоро за лошо, отколкото за добро. Ако успеем да се измъкнем без проблеми, ще извадим късмет. — Кимна към нара й. — Опитай се да поспиш. Утре ни чака дълъг ден. Ще почнем от посолството.
Тя го прониза с такъв поглед, че той се почувства неловко.
— Кажи ми истината, Кий — промълви тихо. — Не ме щади, като че съм дете. Според теб, начинанието ни е вятър работа, нали?
Наистина смяташе, че са тръгнали за зелен хайвер, но сърце не му даваше да й каже. Отец Джералдо бе потвърдил предположението му — че войниците ги бяха пуснали в града, за да научат повече за тях и за целта на идването им, а не защото вярваха и дума на измишльотините му за вдовицата и нейния смахнат зет.
Кий беше убеден, че ще извадят страхотен късмет, ако изобщо се измъкнат живи от Монтесангре. Дълбоко се съмняваше, че ще успеят да се качат невредими на самолета и да отлетят с ковчега на Ашли Портър, понесли останките й.
Но въпреки, че не можеше да събере сили и да й признае истината, не желаеше да накърнява интелигентността й с нелепи лъжи. Намери компромисно решение и просто отбягна темата.
— Почини си, Лара. Аз ще сторя същото.
Вместо да си легне, той се върна в кухнята, където прави компания на отец Джералдо, докато свещеникът се напи до забрава. Кий го остави да хърка, пльоснат върху масата, и откри походно легло в стаичката от другата страна на коридора срещу Ларината. Съблече се по бельо, пъхна се между грубите чаршафи от платно и се унесе в неспокойна дрямка, настроил уши за всеки шум.
Сигурно беше заспал по-дълбоко, отколкото си мислеше, защото изведнъж някой го разтърси за рамото и той се сепна. Машинално грабна Беретата, освободи предпазителя и се изправи в леглото.
Лара стоеше до него, измита, сресана и напълно облечена, ръката й беше замръзнала във въздуха близо до рамото му. Дулото на пистолета беше на сантиметри от лицето й.
— Господи! — отдъхна си отривисто Кий. — За малко да те убия.
Тя беше разстроена и бледа.
— Извинявай, че те стреснах. Няколко пъти извиках името ти. Но… но ти не… не се събуди, докато не те докоснах…
Гледаха се втренчено в утринния здрач. Тежкият, влажен въздух се дишаше все по-трудно. Гърдите й се повдигаха и спускаха от усилие по някое време през нощта той бе изритал завивката си. Рукналата между космите на гърдите му пот се беше стекла по ребрата, надолу по корема и се беше събрала в ямичката на пъпа. Гащетата му отпред бяха издути от ерекция колкото телеграфен стълб.
— Седем часът е. — Тя се беше задъхала, сякаш току-що бе пробягала цяла миля нагоре по някой хълм. Обърна се и избяга.
Кий остави пистолета, похлупи лицето си с двете ръце и ги прокара по изпитите си, брадясали страни. Сутрешните ерекции не бяха необичайно явление, но тази беше особено силна.
Навлече дрехите си, без да откъсва очи от отворената врата, през която Лара припряно се беше оттеглила.
— Прав си. Тук няма нищо.
Лара подритна от пътя си парче мазилка, свлечена от тавана, поразиите, нанесени в библиотеката на американското посолство, не се поддаваха на описание. Кристалният полилей лежеше разбит върху каменните плочки на пода, от който бяха задигнати обюсонските ръчно тъкани килими, красели го някога. Рафтовете бяха опоскани. Купчините пепел бяха нямо свидетелство за съдбата на книжните томове.