Ами ако са подплашили Емилио? Ами ако ги е чул и от страх за живота си се е скрил в друга стая? Беше почти момче, а им служеше вярно и на двамата с Рандъл. Може би знае къде се намира гробът на Ашли. Току-виж Кий с неговите разрушителни рефлекси го застреля моментално, щом се появи на вратата.
Лара затаи дъх и се ослуша. Без съмнение, стъпките се приближаваха, макар че онзи, който се прокрадваше, всячески се стараеше да не го усетят. От време на време се спираше, сякаш и той непрекъснато се ослушваше. Накрая шумът заглъхна. Освен ако не я мамеха ушите, лицето бе застанало до самия праг и изчакваше, както бяха постъпили те, преди Кий да блъсне вратата с цевта на пушката си.
Лара гледаше ужасена как той насочва пистолета натам.
На прага нещо се раздвижи.
Лара скочи и се втурна напред.
— Емилио, пази се!
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
Сепнат от вика й, Кий се изви рязко и я перна с длан, събаряйки я на пода. После чу шумолене край вратата, хвърли се долу, претърколи се и стреля три пъти.
Пукотевицата отекна в празната сграда и за миг Лара оглуша. Усети вкус на кръв. Замаяна и зашеметена, тя с мъка се изправи в седнало положение и погледна към вратата. На прага лежеше коза, цялата надупчена от едната страна.
— Майната му! — Кий дръпна Лара да стане и я разтърси здраво. — Какво, по дяволите, си беше наумила? — Избута я към вратата. — Давайте да се омитаме. Хайде, падре. Само след броени минути тук ще гъмжи от войска.
Излезе, залитайки, от стаята и едва не стъпи в кръвта. Кий опря ръка в гърба й и я подкара пред себе си надолу по стълбите, сетне през официалните приемни на приземния етаж. Устната й тупкаше, знаеше, че скоро ще се издуе.
Щом се озоваха до задния вход, откъдето бяха влезли, Кий я дръпна да спре. Внимателно си подаде главата навън и огледа околността. Лара стрелна с очи отец Джералдо. Силно запъхтян, той се подпираше върху рамката на вратата. Съчувствено й подаде една носна кърпа. Тя попи устната си, по нея останаха капки кръв.
Кий каза:
— Да вървим. Но си наведете главите и бъдете готови да се шмугнете някъде. По покривите може да има снайперисти.
Сграбчи я за ръката и се втурна към джипа. Качи я светкавично отпред, после изтича от другата страна и зае шофьорското място на отец Джералдо. Свещеникът като че нямаше нищо против. Без да се противи, той се покатери на задната седалка, секунди преди джипът да свърне към най-близката пряка.
Кий избягваше по-главните пресечки, караше с бясна скорост из по-малките улички, заобикаляше купчини боклуци и развалини от въоръжените стълкновения и най-неочаквано сменяше посоката, като побъркан рисуван герой от някоя видеоигра.
— Заболя ли те? — Хвърли мълниеносен поглед на Лара.
— Естествено, че ме заболя. Та ти ме удари.
— Ако не си беше мърдала задника оттам, където ти казах да стоиш, щеше да се отървеш. — Той рязко изви, за да не блъсне един младеж на велосипед. — Да скачаш и да врещиш така. Боже господи! — Тресна с юмрук по кормилото. — Беше идеална мишена за тоя, дето се намираше зад вратата. Нямах време да ти кажа по-любезно да се скатаеш. Пернах те, за да ти спася живота.
— От една коза?
— Не знаех, че е коза, нито пък ти.
— Мислех, че е Емилио.
— И да беше, какво? Да не би да се надяваше, че ще ме убие?
— Опитах се да те спра, преди ти да го направиш.
— Дотолкова мога да се владея.
— Нима?
Той спря джипа така внезапно, че тя политна напред.
— Да. А на теб би трябвало да ти е известно най-добре от всички. — Впи многозначително очи в нейните за няколко секунди.
Накрая тя отмести поглед. Кий се извърна назад.
— Е, падре, как ви се вижда денят дотук?
Отец Джералдо дръпна една манерка от устата си и я избърса с опакото на ръката.
— Срамота, че зарязахме козата. С нея можеха да се нахранят сума ти семейства.
Кий настръхна, сякаш се канеше да го удуши, но нелепата забележка на отчето се стори забавна на Лара и тя се разсмя. Отец Джералдо също прихна. Накрая Кий реши да признае зловещия хумор на момента и пусна измъчена усмивка.
— О, по дяволите! — Въздъхна, отметна глава назад и се взря в късчето небе, което се открояваше над двете сгради, между които бяха спрели.
Щом смехът им утихна, той се обърна към Лара и докосна долната й устна. Лицето му се сгърчи съжалително, когато върхът на пръста му загреба капчица прясна кръв.
— Беше машинално. Не исках да те нараня.
— Няма нищо. — Тя облиза с език раничката си и усети не само вкуса на собствената си кръв, но и леко солената тръпка, оставена от пръста му. — Вече нямам никакво намерение да спираме търсенето.