— Падре? — примоли се Сото с пресипнал глас, като гледаше уплашено тъмните, мръсни води под себе си. — Por favor?
Отец Джералдо се прекръсти, наведе се и зашепна молитва. Не можеше да бъде по-убедителен.
— Писна ми да се лигавим с тоя. — Кий скочи от джипа и врътна глава към доктора да слиза.
— Cementerio del Sagrado Corazоn — изпелтечи той.
— „Свещено сърце“. Там ли е погребана? — попита Лара.
— Si. — Докторът издиша тежко и сякаш се смачка като спукан балон. — В началото на сраженията повечето от пострадалите бяха откарвани там. Заведете ме и ще ви покажа.
Отец Джералдо спря да се моли и включи джипа на задна скорост. Отправи предупреждение към доктора:
— Само да не ни баламосваш.
— Не, сеньор. Кълна се в живота на децата си.
Гробището се намираше в другия край на града. И при нормални обстоятелства пътуването щеше да продължи дълго. А сега разстоянието се увеличи още повече, защото отчето мина по обиколен път. На няколко пъти обръщаше посоката, да не би да ги следят. За да избегне военните патрули или евентуална засада, той криволичеше през привидно изоставени квартали, където уличните лампи не светеха и единствено бездомните котки имаха кураж да се мяркат наоколо.
Нервите на Лара бяха опънати до скъсване, когато най-сетне стигнаха до вратите на гробището.
— Заключено е!
— Да, но оградата не е висока. Хайде. — Кий се измъкна пръв от джипа. Даде знак на Сото да слиза. — Сложи си ръцете на тила. Мръднеш ли, стрелям.
— Ако ме застреляте, няма да знаете къде да търсите гроба на момиченцето.
Кий не се хвана на уловката. Ухили се и зъбите му се бялнаха ослепително върху фона на черната му брада.
— Не съм казал, че ще те убия. А че ще стрелям в теб. Например в ръката. Един лейкопласт не ще можеш да смениш, камо ли да правиш операции. — Престана да се усмихва. — А сега мърдай.
Четиримата се прехвърлиха с лекота през ниската каменна ограда. Сото посочи накъде да вървят. Не използваха фенерче, за да не рискуват. Нямаше луна и те трябваше изключително внимателно да се промъкват покрай надгробните плочи из неравната земя.
Гробището беше разположено на един хълм и от него се откриваше внушителна гледка към града с планините, извисяващи се зад него. И то носеше белезите на войната. Цялото място бе запуснато. Съвсем малко гробове сякаш се поддържаха след започването на революцията. Сърцето на Лара се късаше при мисълта, че дъщеря й лежи в такова сиротно кътче, обрасло в бурени и пълно с влечуги от джунглата, които се шмугваха незабелязано в гъсталака.
„Ашли скоро ще се махне оттук“ — зарече се тя наум.
Действително, д-р Сото се беше озовал до един насип край широка падина. Там той спря. Едва-едва, да не би Кий да изпълни заканата си, се обърна към Лара. Тя се сепна при вида на вампирясалите му очи, докато се усети, че мъждукащият им блясък се дължи на напиращите сълзи.
— Не исках да научите това, но вие настоявахте — каза той. — Щеше да е сто пъти по-добре, ако не ме бяхте накарали да ви довеждам тук. А още по-добре щеше да е, ако бяхте забравили премеждието в Монтесангре и си бяхте останали в Америка.
— Какви ги дрънкаш? — попита Кий.
Лара, по-скоро озадачена, отколкото ядосана, се приближи до ръба на насипа и надникна в падината. Беше около двайсет ярда в диаметър, с почти кръгла форма и приличаше на метеоритен кратер, макар че на места беше поникнала растителност.
Недоумяваща се извърна към отец Джералдо. Той гледаше втренчено в плитката вдлъбнатина. Раменете му бяха приведени напред, а ръцете му висяха отпуснати до тялото. Вяло стискаше манерката си, но не пиеше от нея. Съзирайки падината, той се беше вцепенил и ромът беше изфирясал напълно от главата му.
Кий също се взираше отвъд издатината, като че очакваше от нея обяснение, после внезапно цялото му тяло трепна, сякаш някаква жица, стърчаща от главата му, бе дръпната с все сила. Изтърва пистолета в прахоляка и сграбчи доктора за реверите на ленения му костюм, вдигайки го на няколко пръста от земята.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Si, si. — От раздрусването на Кий сълзите в очите на лекаря рукнаха. И потекоха надолу по лицето му. — Doscientos. Trescientos. Quien sabe?
— Двеста или триста какво? — гласът на Лара се повиши от ужас. — Двеста или триста…
Когато отговорът я осени, дъхът й секна. Устата й зееше отворена, но тя бе загубила способност да диша. Кий пусна доктора и се втурна към Лара.
— Лара?
Мъртвешката тишина в гробището се раздра от най-смразяващия вопъл, който беше чувала. Отначало не разбра, че викът се е изтръгнал от собственото й гърло. Тя разпери широко ръце, хвърли се към ръба на падината и сигурно щеше да се строполи на дъното й, ако Кий не се беше протегнал и не я бе прихванал през кръста. Цялата увисна на ръката му. Той я задърпа назад, но тя взе да се съпротивлява с утроената сила на лишен от разсъдък човек.
Накрая успя да се отскубне от него, запълзя към края на издатината, като неумолимо риеше с нокти в пръста, изкореняваше туфи трева и не преставаше да надава този чудовищен пронизителен писък.
— Не! Господи, не! Моля те, не! Ашли! О, божичко, не.
Д-р Сото бръщолевеше несвързано за деня, когато масовият гроб бил поръчан. Изкопали го булдозери, специално за да побере огромния брой на пострадалите. Гробарите не били в състояние да насмогнат. Когато моргата се препълнила, започнали да слагат мъртъвците където им падне. Стотици били избити по улиците и труповете им били зарязани да изгният там. Те се превърнали в смъртоносна заплаха за живите. Избухнали епидемии от тиф и други заразни болести. Главатарите на метежниците решили проблема по най-бързия начин, който им хрумнал.
— Лара, стига вече! — Кий постави ръце на раменете й и се опита да я привдигне, но тя беше забила пръсти в земята и не се пускаше.
— Съжалявам. Толкова съжалявам — повтаряше д-р Сото.
Едва сега тя разбра защо той беше толкова уклончив и не искаше да й каже за масовия гроб. Беше се страхувал да бъде наказан, но не от Ел Корасон. А от нея.
— Остави ме на мира. — Кий се помъчи да я изтласкаш ръба на зловещата яма и ноктите й одраха рамото му до кръв. Той изръмжа от болка, но само удвои усилията си да я озапти.
— Лара. — Отец Джералдо коленичи до нея и й заговоря ласкаво: — Бог с Неговата безкрайна мъдрост…
— НЕ! — изкрещя тя. — Не ща да слушам за никакъв бог! — В следващия миг взе да реди молитви към всевишния за милост.
— Кой е направил това? — Кий продължаваше да държи ръцете си здраво вкопчени в раменете й, но убийственият му поглед беше прикован в д-р Сото. — Кой е заповядал и бебетата да бъдат зарити в масов гроб? Боже господи, що за хора сте вие, да не сте варвари? Искам да знам името му. Кой е издал тази заповед? Кажи ми името на тоя негодник.
— Съжалявам, сеньор, но е невъзможно да се разбере кой е наредил да се извърши масово погребение. Всичко… — Д-р Сото само тихо изохка. Свлече се на колене, притиснал с ръка гърдите си и рухна на една страна.
Отец Джералдо изричаше за трети път „Аве Мария“, когато се катурна напред и заби лице във влажната пръст точно до дясната ръка на Лара.
Слисана и ужасена тя наблюдаваше как под главата му се образува тъмна локва.
— Господи!
Кий посегна към Беретата, която бе захвърлил преди това, но твърде късно. За неуспешния си опит получи ритник в ребрата и се строполи с гримаса и стон.
Лара запълзя заднишком в трескава надпревара да се отдалечи от пихтиестата маса, представлявала някога главата на отец Джералдо. Така рязко я дръпнаха на крака, че зъбите й изтракаха.
— Buenas noches, senora. Ето че пак се срещнахме.
Беше партизанският водач от засадата край Сиу Сентрал. Рикардо.