Взеха да умуват дали да подкарат и джипа, или да го зарежат до входа на гробището. Рикардо реши един от партизаните да ги последва с него.
Лара и Кий бяха набутани в каросерията. Сетне хвърлиха багажа им, плюс чантата с фотоапарата и лекарското й куфарче. Войниците се качиха, след което опънаха и стегнаха брезентовото платнище. Нищо не се виждаше, но въпреки това похитителите им настояха да бъдат с вързани очи. Естествено, Кий не се подчини. Трябваше да го натиснат трима мъже, докато му закрепят мръсната кърпа на главата.
Лара знаеше, че е безполезно да оказва физическа съпротива, но погледът й изразяваше в пълна мяра дълбоко презрение, преди да сторят същото и с нея.
Пътят бе буквално непроходим. Войниците бяха немити. В задушното пространство на каросерията вонята беше нетърпима. Тя умираше от жажда, но й беше ясно, че ако поиска вода, няма да й обърнат внимание. Задните й части бяха натъртени, както ръцете и краката. Вървите около китките й вече я прерязваха.
Искаше да знае къде ги откарват и защо. Колко ли още остава до определеното място? Дали изобщо пътуват в някаква посока? И като стигнат, после какво?
Пазеше силите си, за да попита в даден момент. Никой нямаше да й отговори. Само веднъж понечиха да разменят две-три думи с Кий. И той отнесе наказание за това.
— Лара? — Гърлото му беше прегракнало и сухо подобно на нейното. — Добре ли си?
— Кий?
— Слава богу. — Той въздъхна. — Дръж се и…
— Silencio!
— Я си го начукай!
Чу се боричкане, после стон и оттогава Кий не се беше обадил.
Помъчи се чрез самовнушение да откъсне съзнанието и тялото си от настоящото преживяване. Но всеки път, щом се опиташе да извика в ума си картини на пустинни залези или плискащи се вълни, или реещи се облаци, вниманието й се връщаше отново към масовия гроб, където дъщеря й щеше да остане закопана завинаги.
Беше невъзможно да осъществи онова, за което бе тръгнала. Защо тогава не понечи да избяга, та да я застигне куршумът на някой войник и да се отърве? Отец Джералдо и д-р Сото не бяха усетили болка. Мигновена смърт. Колко хубаво.
Защо още се стремеше да оцелее?
Не, изпитваше дори нещо по-силно. Беше твърдо решена да види виновниците за това зверство наказани. Да погребат дъщерята на един американски посланик по такъв неописуем начин бе нарушение на общопризнати човешки права. Ако остане жива, ще разтръби на целия свят това позорно деяние.
Лара си беше имала работа с много неизлечимо болни пациенти. До тази вечер не бе проумявала нежеланието им да се простят с живота. Как можеш да се държиш за него, вкопчен със зъби и нокти, дори да знаеш, че положението е безнадеждно? Често си бе задавала въпроса защо човешкият дух отказва да се примири със смъртта. Сега разбираше, че и най-лошото да се случи, пак може да бъде преодоляно.
Инстинктът за самосъхранение явно бе по-силен, отколкото предполагаше. Той бдеше над живота и когато съзнанието се бе предало напълно. Ако не беше така, тя щеше да умре в мига, в който зърна масовия гроб и научи, че дъщеричката й е запокитена там. Вроденото чувство за оцеляване я бе запазило през дългата нощ.
Вероятно бе задрямала, защото внезапно се събуди, когато камионът спря и отвън се долови раздвижване. Замириса на запалени дърва и на готвено.
— Довтасахме ли най-сетне? — обади се подигравателно Кий.
Дръпнаха я на крака и я свалиха от камиона. Крайниците й бяха схванати и я боляха. Залитна, когато я блъснаха да върви, но свежият въздух, лъхнал кожата и изпълнил гърдите й, беше приятен, пое го дълбоко и се помъчи да възстанови кръвообращението в дробовете си.
Изведнъж кърпата бе смъкната от очите й. Рикардо стоеше до нея широко ухилен.
— Bienvenido! — Тя се сви от гнилия му дъх. — Ел Корасон гори от нетърпение да посрещне специалните си гости.
Тя се изненада, че говори английски.
— Аз също имам какво да кажа на Ел Корасон.
Той се изсмя.
— Жена с чувство за хумор. Харесва ми.
— Но аз не се шегувам.
— О, напротив, смешно е, сеньора. Много смешно.
Точно в този момент една жена, облечена в мърляви униформени панталони и плетена камизолка със следи от засъхнала пот, се хвърли отгоре му. След смущаващо страстна целувка, през която той открито я опипа, тя измърка:
— Ела вътре. Приготвила съм ти ядене.
— Къде е Ел Корасон? — попита той.
— Чака отзад.
Продължиха да се натискат и се затътриха към една грубо скована барака, където се изкатериха по разнебитените стълби на тясна веранда и се скриха зад завесата на вратата. Останалите войници бяха посрещнати по същия начин от различни жени и им бяха връчени паници с ядене, разсипани от един общ казан, окачен над лагерния огън. Пиеха прясно сварено кафе от тенекиени канчета. Лара би се радвала и на чаша с вода. Устната й още бе подпухнала и я наболяваше.