Беше избягал посред гръмотевичната буря, предпочитайки студената компания на светкавиците и поройния дъжд пред топлината на обятията й. Сигурно Буи бе разочарован от нейните целувки или пък се бе отвратил от пламенния й отклик на ласките му, но тя нямаше да му позволи да я пренебрегва и да се преструва, че не са били близки, макар и за малко.
— Заповядайте, господин Кейто. — подавайки му чека, тя внимаваше да не докосне пръстите му. — Съжалявам за недоглеждането.
Седна отново зад бюрото и се зае с документите, с които се занимаваше при влизането му. Сърцето й блъскаше така лудо и гръмко, че го чуваше чак в ушите си, по-нататък всичко зависеше от него. Следващите няколко мига бяха решаващи. Ако се обърне и си тръгне без нито една дума, тя ще умре от мъка. Правеше се на безразлична, защото не искаше да издаде отчаянието си. Ако онази бурна целувка до мивката в кухнята й беше пределът на любовната им връзка, по-скоро би престанала да диша.
Изтекоха десет секунди. Двайсет. Трийсет.
Буи размърда крака.
Джейнълин чакаше, драскайки с червен химикал по фактурата, когато цялото й бъдеще и самоуважение висяха на косъм.
— Как, ъъъ, защо така отведнъж престанахте да ми викате Буи?
Джейнълин вдигна глава, сякаш изненадана, че го намира пред себе си. Престори се, че умува какво да каже.
— Мислех, че вече не сме на ти.
— Откъде-накъде?
— Когато двама души си говорят на малко име, това значи, че са приятели. Приятелите не се отбягват. Те се търсят — по телефона, вкъщи, прекарват времето си заедно, искат да се виждат. Приятелите ти махат, когато те забележат от колата, а не си обръщат главата на другата страна, уж, че те няма. — последното се отнасяше за предния ден. Той я беше подминал умишлено, когато случайно се бяха засекли на Тексас стрийт.
— Ама, госпожице Джейнълин, знам, че сте сметнали…
— Дори да са бивши приятели, пак не се преструват, че другият не съществува. — Гласът й потрепери и тя се намрази за това. Каквото и да стане, беше се зарекла да не плаче пред него. — Приятелите не се държат така, като че никога не са били… приятели. Като че никога не са били… О! — За нейно огорчение, очите й се напълниха със сълзи. Тя се изправи и му обърна гръб, притиснала книжна кърпичка към носа си. — Не ме бива за тия работи — каза покрусено тя и избърса очите си. — Не мога да въртя разни игри като останалите жени. Хитрината ми със заплатата беше глупава и детинска. Знам, че веднага си се досетил. Просто исках да дойдеш да се видим насаме.
Тя се извърна с лице към него, въпреки че сигурно изглеждаше ужасно. Не умееше да ридае красиво като актрисите във филмите. Когато плачеше, бялото на очите й порозовяваше, носът й почервеняваше, а по кожата на лицето й избиваха петна.
— Извинявай, Буи. Навярно се чувстваш страшно неудобно. Можеш да си вървиш. Не си длъжен да стоиш. Аз ще се оправя. Честно.
Но той не се помръдна. Единствената й утеха през изтеклите няколко минути беше, че и той имаше същия нещастен вид като нея.
— Истината е, госпожице Джейнълин, че аз съм виновен за тая сцена.
Понеже и бездруго се беше изложила достатъчно и нямаше какво повече да губи, реши да разнищи всичко докрай.
— Защо ме отбягваш?
— Щото мислех, че не бихте искали да ви се мяркам пред очите след… по дяволите! — Ругатнята се изплъзна от устата му и той изви глава настрани. Но погледът му попадна върху пищната разголена фигура на стенния календар и Буи побърза да го върне към Джейнълин. — Смятах, че няма да ви е приятно да ме видите след неприличната ми постъпка. Забравих всякакво уважение към вас, а аз адски ви почитам.
Бузите й пламнаха, когато си спомни как ръката му се плъзна под полата й и я сграбчи отзад, по нейна преценка, с едва сдържана страст. Беше шокиращо, но и много вълнуващо.
— Е, аз също забравих всякакво приличие, нали? — попита задъхано тя. — Но предполагах, че взаимното ни уважение вече почива на достатъчно твърда основа. Мислех, че приятелството ни просто е преминало в друга фаза. И че и ти може би искаш, ъъъ, нали разбираш, да се чукаме.
Шапката му се стовари върху бюрото. Той се свлече на стола срещу нея, подпря лакти между фактурите и стисна главата си с ръце. Беше издул бузи, после издаде устните си напред и шумно издиша.
— Знам, че така се казва — рече плахо Джейнълин. — Кий непрекъснато я повтаря, когато става дума за… това.
— Да, мем, точно така се казва. Смисълът е повече от ясен.
— Ами тогава какво има?
Буи взе да разтрива тила си. След почти цяла вечност за Джейнълин, той вдигна глава.