— Ще потърся някое кътче, където можем да отидем — каза прегракнало, когато целувката свърши.
— В караваната ти — предложи въодушевено тя. — Ще дойда днес след вечеря.
— Караваната я бива за мен, но не е достойна дори да прекрачиш прага й.
— Буи!
Той упорито поклати глава.
— Трябва да е нещо специално. Открия ли го, веднага ще ти кажа.
— Но кога?
— Още не знам. — Очите му горяха от желание. — Колкото може по-скоро.
— А дотогава можеш да се отбиваш у нас всяка вечер, след като мама си легне.
— Никога няма да преспя с теб по този подъл начин под покрива на майка ти.
— Нямах предвид да спим, а просто да бъдем заедно. Не мога да оставя мама сама. Мейдейл ще се усъмни ако я карам да стои до късно всяка вечер. Едва ли ще мога дълго да измислям извинения, за да отсъствам от вкъщи. Ако ще се виждаме, ти трябва да идваш.
Той се намръщи.
— Така само ще предизвикаме съдбата, Джейнълин. Ако излагаме на подобни рискове, току-виж се случи нещо.
— Глупости. Нищо няма да се случи.
— Ами ако майка ти ни спипа? Спукана ни е работата.
В това отношение беше напълно прав. Но дори неодобрението на майка й не беше в състояние да откаже Джейнълин намерението й да се среща с него.
— Ще вземем двойни предпазни мерки, докато дойде време да обявим открито „приятелството“ си. — Тя се ухили злостно. — Аз и в момента съм готова да го разтръбя на целия свят.
— На твое място бих го поотложил. — Колкото тя преливаше от веселост, толкова той беше мрачен. — Рано или късно нещо ще се обърка. Никога не ми е вървяло.
— Всичко ще се промени и за двама ни.
— Джейнълин. — Той обви лицето й с ръце и се взря внимателно в очите й. — Сигурна ли си, че го искаш? Абсолютно сигурна ли си? Щото животът с мен няма да е празник. Даже обратното, по-скоро ще мяза на ад.
Тя похлупи ръцете му със своите.
— Без теб животът ми ще е ад. Предпочитам да умра, но да сме заедно. Обичам те.
— Аз също те обичам. Ако щеш вярвай, но досега не съм го изричал на жива душа.
Отново се целунаха и тя не му даде мира, докато не й обеща, че ще бъде на задния им вход в полунощ.
Хедър Уинстън не проявяваше абсолютно никакъв интерес към издирването на Северозападния плавателен път. Ядно заряза учебника по американска история и се впусна в много по-важни размишления, а именно как да задържи вниманието на Танър Хоскинс.
Беше дежурна на рецепцията в мотела „Зеления бор“, както всеки работен ден от седем до десет. Задълженията й не бяха непосилни. Разполагаше с време хем да учи уроците си, хем да се готви за изпитите. Но от друга страна, те я лишаваха от по-чести срещи с Танър, покрай нейните репетиции с мажоретния състав, неговите тренировки с футболния отбор и другите им извънучилищни занимания, на двамата почти не им оставаше възможност да бъдат заедно, освен в почивните дни.
И на нея не й беше приятно това положение, но той постоянно се оплакваше.
— Напоследък майка ти така те е стегнала, че почти няма смисъл да излизаме.
Хедър се опасяваше, че в най-скоро време той може да се умори и да си потърси нова приятелка, с по-малко натоварена програма и с по-слаб родителски надзор. Същата сутрин го беше хванала да се задява с Мимси Паркър до шкафчето й през второто междучасие. Всички ги бяха видели заедно. Преди да ги разпуснат за деня, вече цялото училище разправяше, че Хедър е на път да бъде зарязана.
Не можеше да го понесе.
Неотдавна Танър бе избран за председател на ученическия комитет. Миналия петък вечер беше отбелязал два тъчдауна на мача. Тази година беше станал най-известното момче в училище. Няма да позволи тая Мимси Паркър да й го отнеме.
Докато кроеше планове как да съхрани верността на Танър, през автоматично отварящите си врати влезе леко кривокрак мъж, свали шапката си и се заоглежда из фоайето.
— Здравейте. Какво обичате, моля?
— Добър вечер, госпожице Уинстън.
— Вие ме познавате?
— Виждал съм ви с ваште. Казвам се Буи Кейто.
Тя се сети за името му. Беше бившият затворник, който сега работеше при Такетови. Хедър потръпна от страх. Дали се канеше да я обере? Неспокойните му очи се стрелкаха предпазливо наоколо. Беше сама във фоайето, нямаше други дежурни. В ресторанта се навърташе една сервитьорка и готвачът на аламинути, но те едва ли биха й помогнали, ако Буи Кейто си е наумил да извърши въоръжен грабеж и убийство.
— Може би молбата ми ще ви се стори странна — каза той, след като смутено се прокашля. — Но, аз, ъъъ, имам едни роднини, дето ще идват за края на седмицата. Караваната ми не е достатъчно голяма да ни побере всичките, пък и те са малко по-така, претенциозни са де. Та търся къде да ги настаня. За една-две нощи.