— Какво те прихвана? — изохка той и разкопча сутиена отпред.
„Мимси Паркър“ — отвърна му мислено тя.
— Толкова те обичам. О, да. — Когато леко щипна зърната й, тя улови ръката му и я плъзна надолу. — Танър, тая вечер хрумна нещо страхотно. Слушай. — Тя му изложи плана докато наместваше ръката си в дънките му. — Не е ли супер?
— Да. О, господи, о, божичко! Почакай. Имам презерватив. Искаш ли да ти го…
— Не. Искам да видя. По-бързо, мила. Да. Да.
— Докосни ме, Танър. — Тя разтвори бедра и придърпа дланта му към себе си.
След няколко наситени минути на взаимно задоволяване той я остави на тротоара пред тях. Очите му още блестях трескаво, лицето му беше зачервено, преливаше от трогателна признателност и отново бе оглупял от любов.
Възвърнала увереността си, Хедър изприпка нагоре п стълбите на тяхната къща. Мимси Паркър ще й свие гаджето, ама на кукуво лято.
Когато влезе вкъщи, измислила убедителна лъжа защо Танър я е докарал до тях, тя благодари мислено на бившия осъден за идеята как да спаси връзката си.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Ел Корасон дел Диабло хвърли на пленниците си своята най-привлекателна усмивка. Очите му се стрелнаха към Кий, но след бегъл любопитен поглед отново се обърнаха към Лара. Според Кий тя не съзнаваше, че е паднала на колене.
В мига, в който му хрумна тази мисъл, Лара бавно се изправи.
— Не мога да повярвам. Емилио, какво…
— Вече не съм Емилио Санчес Перон — сряза я той и изкуствената му усмивка се стопи. — Отдавна се простих с онова наивно, идеалистично хлапе. Поне откакто избухна революцията и вие се завърнахте в Съединените щати. — Той произнесе последните думи почти озъбен. — Страна, която дълбоко презирам.
Репликата на младия мъж беше крайно неприятна на Кий, но той остана поразен от начина, по който бе изречена. Говореше свободно английски, без следа от испански акцент, макар че не използваше съкратените форми.
На останалия мърляв фон неговата спретнатост се открояваше още по-ярко. Беше гладко избръснат и безупречно чист, състояние, доста трудно за поддържане в сърцето на джунглата. Черната му коса бе така силно опъната назад, че главата му лъщеше като нова топка за боулинг. На тила му стърчеше къса плитка. Прическата подчертаваше високите му скули, изпитото, ъгловато лице, сурово и ядно стиснатите устни. Очилата му бяха с тънки позлатени рамки.
Кий си беше имал работа с мъчни клиенти от всички краища на света. Но не си спомняше от друг да са го побивали тръпки, както от Емилио Санчес. Беше дребен на ръст, но студеният, смъртоносен блясък в очите му издаваше отявлена жестокост. Очи на змия.
— Щом толкова ненавиждате Съединените щати, защо тогава работехте за съпруга ми в посолството?
— Постът там ми осигуряваше достъп до информация полезна за определени кръгове.
— С други думи, бяхте шпионин.
Той отново широко се ухили.
— Винаги съм смятал, че от двамата със съпруга ви вие сте по-интелигентна.
— Значи използвахте посолството, за да получавате сведения. Откога?
— От самото начало.
— Копеле.
От устата на околните, които разбираха английски, надигна глух ропот. Усмивката на Ел Корасон бавно изчезна сякаш се бе стопила от горещината.
— След като веднъж се отървахте на косъм, беше глупаво да се връщате отново в Монтесангре, госпожо Портър.
— Дойдох, за да прибера останките на дъщеря си. Искам да ги откарам в Съединените щати.
— Напразно сте били път.
— Известно ми е вече. Проклинам монтесангренци, които са я заровили в яма. — В очите й бликнаха сълзи, но стойката й беше изправена. — Дано бог накаже всички ви!
— Сама ще се убедите, че оттук трудно ще привлечете вниманието на бога, госпожо Портър. Той от край време не се вслушва в молбите на народа ни. Вече престанахме да вярваме в съществуването му.
— Затова ли с лека ръка убихте отец Джералдо?
— Пияния свещеник? — подхвърли презрително. Рикардо го плесна по рамото, като че бе изрекъл забавна шега. — Че той отдавна не става за нищо. Излишно гърло в страна, пълна с гладуващи хора.
— Ами д-р Сото? Той поне беше нужен на вашия режим.
— Но и на Ескавес.
— Допускате непростимо разточителство. Д-р Сото беше лечител. Когато се налагаше да спаси нечий живот, той не се съобразяваше с политиката.
— Тъкмо това го провали — отвърна мазно Ел Корасон. — В Монтесангре човек не може да се раздвоява в лоялността си. Което ме навежда на една мисъл — рече и обърна очи към Кий. — Питам се на чия страна сте вие или по-скоро на чии интереси служите, господин Такет. Само благодарение на любопитството ми сте още жив.