— Излъчва такова гадно самодоволство — забеляза ядно Лара. — Явно е решил, че вече сме бита карта.
Кий улови брадичката й и обърна главата й към себе си.
— А не сме ли?
Тя се замисли над въпроса му, след което бавно поклати глава, по бузите й потекоха сълзи.
— Да. Дори да го бях застреляла, смъртта му не би върнала ни отец Джералдо, ни д-р Сото, ни Рандъл, нито Ашли.
Той бръсна една сълза от бузата й.
— Така е.
— Тогава какъв е смисълът? Щях да стана убийца и да се приравня към него.
— Досега не можах да ти кажа и една дума за снощната ни находка. Съжалявам, Лара.
Благодари му с кимане, но нямаше сили да добави друго. Само след секунди отмаля от изтощение. Очите й се затвориха и главата й клюмна назад до стената на камиона, почти мигновено задиша равномерно, намерила най-сетне покой в съня.
Един от войниците се приближи с превръзки за очите.
— Я се разкарай бе, дръвник — сопна се Кий. — Ще спим. Няма да кьорим, я!
Партизанинът се допита до другаря си. Онзи равнодушно сви рамене. Превръзките бяха прибрани и войникът отиде да седне в края на каросерията до колегата си. Запалиха цигари.
Въпреки че ребрата го боляха, Кий прегърна Лара, за да не се блъска главата й в камиона. Придърпа я до себе си. Тя се обърна към него и се прислони до рамото му.
Единият от войниците подхвърли вулгарна забележка как неволно е сгушила ямичката между бедрата си до хълбока му. Двамата прихнаха, мятайки похотливи усмивки на Кий.
Той им показа среден пръст и също се предаде на изтощението си.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
В хотела стигнаха по залез слънце. Някога за чудо и приказ, сега, подобно на всичко останало в Сиудад Сентрал, и той беше белязан от войната. Лара бе присъствала на не един и два дипломатически приема и събирания в салоните му, сякаш в отдавна минали времена, понастоящем хората от обслужващия персонал се брояха на пръсти и се държаха грубо, по-скоро като начумерени войници, изпълняващи заповеди, отколкото като любезни домакини.
След дългите часове, прекарани в раздрусаната каросерия на камиона, Лара с такова облекчение посрещна пристигането в крайната цел на пътуването им, че изобщо не се впечатли от крещящата липса на хотелски удобства. Формалностите около регистрирането бяха пренебрегнати. Двамата с Кий светкавично бяха отведени под въоръжена охрана на третия етаж.
По коридорите нямаше жива душа. Зад номерираните врати цареше тишина. Лара се досети, че този етаж е запазен за „по-специални гости“ и съвсем справедливо можеше да се нарече „център за задържане“. На практика всеки, получил стая на този етаж, се намираше под домашен арест.
— Сеньора Портър. — Пиколото връчи един ключ на Лара. На Кий даде друг. — Вярвам, че престоят ви при нас ще бъде приятен. — При дадените обстоятелства радушието му беше пародия. Въпреки това той им се поклони, след което се отдалечи към асансьора заедно с двамата часови. В него се качи само пиколото. Охраната се разположи пред плъзгащите се врати. Войници се виждаха и пред аварийните изходи в двата края на коридора.
Лара отключи своята стая. Кий я последва вътре. В помещението беше чисто, но вехто. През една отворена врата зърна яркорозовите плочки в банята и найлоновата завеса за душа, цялата на отвратителни цветенца. Пусна лекарското куфарче и раницата до краката си и застана в средата на стаята, прекалено сломена, за да пристъпи по-нататък.
Кий беше зад нея. Той я докосна леко. Тя се обърна, погледна го и за първи път, откакто бяха напуснали лагера на Ел Корасон, истински го видя. Беше смачкан и пребит, посегна да пипне раната на слепоочието му, но като се усети, че жестът й не е продиктуван от професионален интерес, отдръпна ръка.
Той едва чуто промълви името й. Няколко секунди се взираха един в друг, преди да я попита:
— Добре ли си?
— Да. — Гласът й беше прегракнал от викане по Санчес, който посрещна обвиненията й единствено със злорада усмивка. Не беше проявил капчица разкаяние за смъртта на Ашли. При този спомен очите й се наляха със сълзи. Тя се наклони към Кий и скръбно разлюля глава. — Не, не, не съм добре. Детенцето ми е мъртво, загубено завинаги.
Ръцете му я обгърнаха и я стиснаха покровителствено.
— Шшт. Не плачи. Нищо повече не може да ни стори. Отървахме се.
Изведнъж тя почувства неистова потребност да се убеди в това. Пръстите й се свиха и яростно се вкопчиха в мускулите на гърдите му. Отчаяно жадуваше да докосва, да бъде докосвана, а навярно и Кий бе обладан от неутолим копнеж да уталожи страховете си.