Дори да забелязваше трудно сдържаната ярост на Кий, Рандъл с нищо не го показваше.
— Би ли искала да пийнеш нещо, скъпа? Имаме още малко време, преди да слезем долу.
— Не, благодаря. Нищо не ми се пие. Освен това не виждам защо трябва да участвам в тази пресконференция.
— Но ти си моя съпруга. Мястото ти е до мен. — Рандъл си наля една газирана вода на барчето. — Господин Такет? А за вас?
— Не.
Рандъл се върна на канапето, където седеше, преди Лара да се присъедини към тях от спалнята в хюстънския хотелски апартамент. Идеално обзаведените стаи превъзхождаха неимоверно условията в Монтесангре.
Благопожелателните букети заемаха всички възможни кътчета. Смесеното им ухание беше сладникаво и тежко и от него Лара бе получила тъпо главоболие. Според нея тези поздравителни послания бяха нелепи и лицемерни, тъй като повечето бяха изпратени от същите онези бюрократи и политически дейци, които преди пет години с облекчение се бяха отървали от Рандъл и неговата невярна съпруга, отпращайки ги на бърза ръка в Монтесангре и спестявайки по този начин неудобството на Вашингтон от присъствието им.
На практика Рандъл още беше посланик. Когато медиите бяха известени от осведомителните агенции в Колумбия за шокиращото му възкръсване, новината се превърна в главно събитие на деня и бе отразена на челно място в почти всички вестници по света. Връщането му към живота разбуни духовете из цялата страна, а пресата докара до пълна полуда.
В Богота го лекуваха от раните му, които се оказаха много по-повърхностни от първоначалното впечатление. Кий най-после склони да му направят рентгенова снимка на ребрата. Три бяха пукнати, но иначе нямаше вътрешни наранявания.
Лара бе пострадала не по-малко, но не така очебийно. За изтощението й бяха назначили топла, пълноценна храна и две нощи на упоителен сън с помощта на транквиланти. Тя ядеше и спеше, но продължаваше да гледа неадекватно. Движенията й бяха некоординирани, говорът — несвързан. Съпругът, когото бе смятала за мъртъв, внезапно бе оживял. Цялото й същество бе изпаднало в шок.
От „Ниман Маркъс“ щедро бяха предложили да я облекат за първата й публична поява след завръщането на американска земя, по случай важното събитие от магазина й бяха подарили костюм от две части, съчетание между коприна и вълна, елегантни обувки в същия тон и подходящи аксесоари и серийни бижута. От хотелския фризьорски салон бяха изпратили персонала си в апартамента й да й направят прическа, маникюр и да я гримират. Привидно беше добре нагласена и изглеждаше напълно готова да придружи съпруга си на пресконференцията, която трябваше да започне след половин час в най-голямата зала на хотела.
По-скоро би се изправила до стената за разстрел, помисли си.
В действителност буквално това я очакваше. Прекалено нервна, за да седне, тя крачеше безцелно из стаята между мебелите, отрупани с цветя.
— Знаеш какво ще изровят, Рандъл.
— Връзката ти с Кларк — отвърна той без капчица угризение. Бяха му съобщили за смъртта на Кларк по време на полета от Монтесангре за Колумбия, но той вече знаеше за нея. Световните новини успяваха някак да проникнат в страната за разлика от обратния процес.
— Боя се, че е неизбежно, Лара — продължи той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието с моята история от последните три години.
— Не изглеждаш чак толкова зле. — Кий престана да люлее крак и да хапе устни. — Имаш загорял, здрав и охранен вид.
Лара също бе забелязала превъзходното физическо състояние на Рандъл. Дори се бе разхубавил в сравнение с времето, когато се бяха запознали преди седем години, сякаш се бе наслаждавал на няколкомесечна приятна почивка в Хаваите, а не бе прекарал три изнурителни лета като политически затворник.
Той придърпа ръбовете на новите си панталони, също подарък от „Ниман“.
— След първите месеци на пленничеството ми с мен се отнасяха много добре. Отначало метежниците ме биеха жестоко — каза им той. — В продължение на седмици редовно ме налагаха с пистолети и вериги. Мислех, че всеки момент ще ме ликвидират.
Допи содата си и провери колко е часът. Като видя, че му остават още няколко минути, продължи:
— Един ден ме завлякоха в щаба на генерал Перес. Казвам „завлякоха“, понеже не можех да ходя. Носеха ме като чувал с картофи. Перес беше доволен от себе си, показа ми снимки от моята мнима смърт. Бяха убили друг човек, един господ знае кого, стреляйки в главата му толкова пъти, че бе заприличала на каша.