— И аз не бих те чукала пак, за нищо на света!
— Значи, както разправят, ще бъда сред малкото късметлии.
Дарси беше посиняла от яд.
— Ти си едно гадно копеле и винаги си бил такъв, Кий Такет.
— Тук си абсолютно права — каза той и кимна отривисто. — В буквалния смисъл на думата.
— Да те вземат мътните дано!
Наоколо все още се мотаеха хора, които щъкаха из залата и тя не можеше да предприеме нищо, преглътна яда си, завъртя се кръгом и си тръгна бясна. Отговаряше едносрично на онези, които й пожелаваха „лека нощ“ и като буреносен облак се отдалечи по пътеката. Кий Такет я последва с по-спокойна крачка, развеселен, доволен и в същото време леко разочарован. Дарси заслужаваше подигравките му, но бе извлякъл по-малка наслада от тях, отколкото предвкусваше.
Фъргъс я чакаше като верен паж пред тяхното Елдорадо и държеше вратата отворена за нея. Щом тя се качи, Кий я чу да казва:
— Давай по-бързо да се прибираме, Фъргъс. Главата ми ще се пръсне от болка.
Кий изпита съжаление към Фъргъс, но не защото беше преспал с жена му; по дяволите, всички, дето носеха панталони, бяха минали през нея. И въпреки че мотелът му беше печеливш, той никога нямаше да стане голям предприемач. За това се изискваше по-специална нагласа, която липсваше в издълженото му, слабовато лице, в грозната му стойка и в консервативния му подход към бизнеса. В този свят имаше такива като Джоди Такет и такива като Фъргъс Уинстън. Находчиви победители и победени мижитурки. Едните напредваха в живота като парни валяци, докато другите отстъпваха встрани, за да им сторят път, или биваха прегазвани. В живота и в любовта Фъргъс спадаше към последната категория.
Подобна инертност беше неразгадаема за Кий. Защо Фъргъс ще се прави, че не забелязва изневерите на Дарси? Защо ще иска да се излага на присмех? Защо ще приема и ще прощава кръшканията й?
От любов?
„Как не!“ — присмя се вътрешно Кий. Любовта беше понятие, с което си служеха поетите и текстописците. Те придаваха на това чувство неизмерима власт над човешкото сърце и ум, но грешаха. То не променяше живота така, както твърдяха захаросаните стихоплетци. Кий никога не бе виждал доказателства за чудотворната му сила, освен ако не ставаше дума за черна магия.
Любовта бе разбила младото му сърце от мъка, когато баща му загина и го остави без подкрепа в едно вражеско обкръжение. Любовта бе накарала сестра му да бъде психически и емоционално закрепостена към майка им. Любовта бе струвала обещаващата държавническа кариера на Кларк. Дали любовта също бе принудила Рандъл Портър да задържи блудната си жена?
„Не е за мен тая работа“ — каза си Кий, докато прекосяваше паркинга с толкова бърза стъпка, колкото позволяваше нараненият му глезен. Любов, милост и опрощение бяха слова, подходящи за неделните църковни училища. В живота нямаше място за тях, поне не в неговия. Ако в пристъп на умопомрачение вземе да се ожени и завари жена си в прегръдките на друг, ще убие и двамата.
Стигна до колата си и ядно пъхна ключа във вратата.
— Добър вечер, господин Такет.
Той се обърна и изумен завари Лара Малори да стои до него. Лек ветрец развяваше косата и дрехите й. Част от лицето й бе скрита в сянка, другата му половина бе обляна в лунна светлина. Въпреки че тя беше последният човек, когото искаше да види в момента, изглеждаше направо прелестна и за миг той се почувства напълно зашеметен, подразни се и ядът прозвуча в гласа му.
— Да не сте ме проследили дотук?
— Всъщност, чаках ви.
— Трогнат съм. Откъде знаете къде да ме намерите?
— Виждал съм ви с тази кола из града. Бие на очи, меко казано.
— На баща ми е.
Линкълнът беше автомобил-ламя, километричен и поне на двайсетина години, но Кий се бе разпоредил в сервиза на Бода го поддържат постоянно в образцово състояние. Винаги го караше, когато си дойдеше у дома и по този начин се усещаше свързан с баща си, когото бе загубил.
Колата отразяваше пламенния темперамент на Кларк младши. Жълта отвътре и отвън, тя грееше с ярки златисти пръски по решетката и джантите. Кий с обич я наричаше „креватомобил“. Джоди се мръщеше на този гален прякор, може би защото знаеше, че се доближава до истината.
— Още накуцвате — забеляза Лара. — Трябва да ходите с патерици.
— Зарежете ги. Адски са неудобни.
— Можете да нанесете непоправими поражения на глезена си.
— Много важно.
— Как е раната ви? Не дойдохте на преглед.
— Нищо й няма.
— Дренажът трябва да се махне.
— Аз си го извадих сам.
— О, така ли. Юначага. Е, поне сте се обръснали… макар и с ножа за маслото.
Не й отговори, защото имаше неприятното чувство, че му се подиграва.