— Да имаш да вземаш. Джоди ме е наела и само тя може да ме уволни.
— Което тя моментално ще направи, щом разбере, че крадеш от нея. Но първо ще ти отреже ръката.
— Отде да знаеш как ще постъпи. Пък и нищичко не можеш да докажеш. За твое сведение, тъкмо се канех да ти предложа да купя тия джунджурии от теб.
Тя поклати глава някак тъжно, с чувството, че са я предали.
— Но не го стори, Мюли. Не ми направи такова предложение. Вмъкнал си се тук в събота, смятайки, че няма никой и си натоварил всичко на пикапа си. Съжалявам. Решението ми е окончателно. Можеш да си получиш последната заплата на петнайсети.
— Ах, ти богаташка кучка такава! — процеди подигравателно той. — Ще напусна, ама само защото според мен тая компания е затънала до гуша. Всички знаят, че Джоди бере душа. Да не си мислиш, че можеш да я управляваш добре като нея? — Изсумтя с насмешка. — Никой не гледа сериозно на теб. Направо ти се присмиваме, знаеш ли? Да, след смяна идваме тук и те одумваме. Смешно е как се мъчиш да заместиш майка си, щото няма какво друго да вършиш. Например да се чукаш. Хванали сме се на бас, дали сливата ти още е цяла или не. Аз казвам, че си е там, здрава и читава. И да наследиш всичките мангизи на Такетови, кой ще иска да чука такава метла като теб, нали ще се счупи, щом я яхне?
На Джейнълин й се подкосиха краката от грозните обиди. Ушите й писнаха и кожата й настръхна, сякаш нападната от стотици червени мравки. Като по чудо не се огъна.
— Ако не се махнете оттук за десет секунди, ще извикам шерифа Бакстър да ви арестува.
Той й показа среден пръст и се качи в камионетката си. Запали мотора, натисна до дупка газта и изхвърча от гаража като ракета.
Джейнълин се пресегна, залитайки, към ключа на стената и бързо спусна вратата на гаража, докато се затвори, после се втурна в канцеларийката и се заключи отвътре.
Свлече се на стола зад бюрото, преви се леко в кръста и обхвана лактите си. Беше се опънала на двеста и трийсет фунтов грубиянин, но сега, след като всичко свърши, цялата се разтресе и зъбите й затракаха.
Премисли случилото се и си даде сметка, че беше глупаво да се изпречва пред Мюли. Можеше да й посегне, дори да я убие и никога нямаше да го заподозрат. Щяха да решат, че някой случаен крадец я е очистил — вероятно същият, който бе нахлул в дома на Уинстънови.
Поклащаше се напред-назад върху напуканата винилова тапицерия. Какво я бе накарало да го предизвика? Сигурно притежаваше в гените си зрънце кураж, за който не подозираше. Той бе дал тласък на тази безразсъдна смелост в най-необходимия момент.
Повече от половин час не можа да се успокои. През това време успя да осъзнае последствията от импулсивната си постъпка. Спонтанното й решение да уволни Мюли беше правилно. Сега обаче ще трябва да уведоми Джоди. Не се съмняваше, че Джоди ще я подкрепи, но все пак се боеше да й каже. Може би първо трябва да му намери заместник и тогава да й съобщи. Но как ще го направи? Няма да е лесно да открие такъв опитен работник. Мюли беше добър сондьор…
Буи Кейто.
Името му ненадейно изникна в съзнанието й и накара сърцето й да се разтупти. Много пъти се сещаше за него, съвсем не случайно, по-често от допустимото и повече, отколкото би искала да си признае. Нерядко се улавяше да мечтае за кривокраката му походка и да си спомня как кафявите му очи гледат на света с тъжен цинизъм.
Би ли се осмелила да му се обади и да го пита дали още търси работа?
Сигурно вече е напуснал града.
Освен това кой глупак би наел бивш затворник, след като е уволнил служител за кражба?
Джоди ще изпадне в паника. Кръвното й ще скочи и ако се разболее тежко, Джейнълин ще бъде виновна.
Изреди поне десетина сериозни възражения, но взе телефонния указател и потърси номера на „Палмата“. Оттам отговориха още след първото позвъняване.
— Там ли е… Да, търся… Кой се обажда, моля? — Куражът й бе изпаднал в летаргия.
— Кого търсите?
— Ами, обажда се Джейнълин Такет. Търся…
— Няма го.
— Моля?
— Брат ви го няма. Беше снощи след събранието в училището. Остана около половин час. За нула време шмръкна две двойни. После си тръгна. Каза, че отива да хвръкне. — Мъжът се изкиска. — Пари да ми дават, не бих се качил на самолета му. С тоя скоч в търбуха и при гадното му настроение.
О, боже прошепна Джейнълин. „Креватомобилът“ го нямаше на обичайното място сутринта. С надежда бе приела липсата му като знак, че Кий е станал рано и е излязъл, а не че изобщо не се е прибирал.
— Тук е Хап Холистър, госпожице Джейнълин. Аз съм собственик на „Палмата“. Ако Кий се появи, да му предам ли нещо? Вкъщи ли да се обади?