Неудовлетворена от намерената върху ръката на момиченцето вена, тя взе бързо решение да опита със срез. Измъкна крачето на детето изпод одеялото и под ужасения поглед на майката клъцна със скалпела малък отвор на глезена й. Напипа вената, боцна я и вкара тъничък катетър, през който включи системата за глюкоза. Пръстите й се движеха припряно, но сръчно, съши миниатюрния разрез и закрепи катетъра.
От нея се лееше пот и тя избърса с ръкав челото си.
— Слава богу — прошепна, когато видя, че са пристигнали на пистата.
— Къде е хеликоптерът? — изкрещя бащата.
— Натиснете клаксона.
От хангара с вълниста ламарина бързо излезе мъж в омазнен гащеризон с възпалени очи и отиде право при шофьора.
— Вие ли сте док Малори? — попита той.
Бащата посочи към купето. Механикът се наведе и се ококори, като зърна толкова много кръв.
— Док?
Лара отвори вратата отзад и слезе.
— Обадиха ли се от болницата „Мъдър Франсес“?
— Единият им „Чопър“ е отишъл до Лейк Палестайн да вземе някакъв мъж, получил сърдечен удар, а другият е на междущатската магистрала номер 20, където е станала тежка катастрофа.
— Уведомили ли са Медицинския център?
— Техният „Чопър“ също е на мястото на катастрофата. Явно има страхотно меле. Казаха, че ще гледат да пратят друг. Сега се мъчат да се свържат.
— Но тя няма време!
— О, боже, детенцето ми! — зави майката. — Ще умре, нали? О, боже!
Лара обърна очи към мъничкото телце и видя как животът в него гасне.
— Господ да ми е на помощ. — покри лицето си с ръце, ръкавиците й миришеха на прясна кръв. Това беше най-големият й кошмар. Да наблюдава как едно дете умира. Как му изтича кръвта. А тя не е в състояние да го предотврати.
— Докторе!
Бащата на детето я сграбчи за ръката и я разтърси.
— Ами сега? Трябва да сторите нещо! Детенцето ни умира!
Знаеше го съвсем ясно. Знаеше също, че сама не може да се справи с такъв тежък случай. Можеше временно да задържи положението, но момиченцето почти със сигурност щеше да загуби ръката си, ако не и живота си, ако не получи необходимото спешно лечение. Малката окръжна болница не беше оборудвана да се заеме с такава сериозна травма. С дълбока порезна рана, да, със счупена лъчева кост, също, но не и с това. Напразно биха прахосвали време да я карат там.
Тя се нахвърли към слисания механик.
— Не можете ли вие да ни качите? Въпросът е на живот и смърт.
— Ама аз само ги човъркам. Не умея да летя. Но тук има един пилот, който може би ще ви помогне.
— Къде е?
— Ей там. — Той посочи с палец към хангара. — Ама и той не е съвсем наред.
— Има ли самолет подръка? Още по-добре, хеликоптер?
— Оня състезател по голф, дето се пенсионира наскоро, де? Той държи хеликоптер, „Чопърче“. Адски готино. Веднъж-дваж седмично ходи до Далас да играе. Арабия е. Няма да има нищо против да го вземете, щом сте на зор.
— По-бързо, по-бързо! — примоли се майката.
— Този пилот може ли да управлява хеликоптер? — попита Лара механика.
— Да, ама нали ви казах, не е…
— Дръжте банката с глюкозата нависоко — нареди на майката. — Следете дишането й — заръча на бащата. Поемаше риск, като оставяше пациентката си, но не вярваше, че бъбривият механик ще успее да обясни колко неотложен е случаят.
Хукна покрай него и тичешком нахълта в хангара. Вътре стояха разглобени няколко самолета. Не се виждаше жива душа.
— Ало? Ало?
Влезе през една врата вляво и се озова в тясна, задушна стаичка. В ъгъла имаше походно легло. Върху него, изтегнат по гръб, спеше мъж и звучно похъркваше.
Беше Кий Такет.
ГЛАВА ОСМА
Вонеше на бъчва. Лара се наведе над него и грубо го разтърси за рамото.
— Събудете се. Трябва да ме закарате до Тайлър. Веднага!
Той измънка нещо неясно, избута я и се обърна настрани.
В един ръждясал, хъхрещ хладилник Лара намери няколко кутийки бира, парче вмирисано сирене, сбръчкан портокал и пластмасова кана с вода, която се бе надявала да открие. Хвана я за дръжката, махна капака и лисна съдържанието й в лицето на Кий.
Той изрева и се надигна със свити юмруци и убийствен поглед.
— Мамка ти! — Щом зърна Лара с капещата кана в ръце, той загуби ума и дума от изумление.
— Трябва да ми помогнете да закараме едно момиченце в болницата „Мъдър Франсес“. Дясната й ръка виси на косъм, както и животът й. Няма време за повече приказки или обяснения. Можете ли да ни извозите дотам, без да ни пребиете?
— Мога да летя където и когато си поискам. — Той спусна крака на пода и грабна ботушите си.
Лара се обърна рязко и излезе. Бащата се спусна насреща й.
— Намерихте ли го?