Кий я представи. Собственикът на ресторантчето дори не направи опит да скрие изненадата си.
— Значи вие сте оная мадама, дет’ толкоз я плюят. Кучи син. — Опипа я така открито с поглед, че тя оцени искреността му, след като толкова други я бяха зяпали скришом. — Закотвили сте се в града. В лечебницата на стария док Патън, нали?
— Точно така — усмихна се Лара, забелязвайки белезите от изгаряне над веждите и по края на косата му.
— Брей, чудесиите нямат свършек. — Той местеше взор ту към единия, ту към другия. — Аз пък мислех, че не си приказвате.
— Тъй си е — отвърна Кий. — Но понеже огладняхме по едно и също време, ето ни тук. Ще ни сервираш ли или цяла вечер ще плямпаш?
Боби Скарата се ухили.
— Ама да, разбира се, че ще ви сервирам, мамка му. Иначе как ще докопам паричките ви. К’во ще обичате?
— Две порции ребърца. Без сос в моята.
— Ще донеса соса допълнително, да си слагате колкот’ щете. Още биричка?
— С вечерята.
— Дано по-скоро ме лепне някоя болест — каза Боби и намигна на Лара. После се повлече тежко пак към бара, като клатеше глава и се дивеше на чудесата в живота.
Кий отпи няколко големи глътки от бирата си. Лара полека надигна своята.
— Ходихте ли вчера да летите?
Той свали бутилката, но не дръпна гърлото й от устните си и лениво го потърка в тях.
— Защо?
Лара отмести очи от устните му и от бирата.
— Просто питам.
— Да, снощи летях. Изкарах един „Пайпър Къб“. Знаете ли какво е това? — Тя поклати глава, въпреки че вече имаше смътна представа как изглежда. — Хубаво хвърчилце, ако искаш да се изкефиш. Защо питате?
Не желаеше да му признае, че за да си избистри главата след спречкването им на училищния паркинг, бе подкарала колата извън града, или че бе наблюдавала един безразсъдно смел, но изключително ловък, пилотски флирт със смъртта и самоунищожението.
— Мислех си за глезена ви — изрече гласно. — понеже забелязах, че продължавате да го щадите, като стъпвате, не бях сигурна дали можете да летите.
— Още ме наболява. Но имах чувството, че ако не хвръкна, ще полудея.
— Значи тази дупка е необичайна за вас?
— Работата ми е да летя. За когото ме наеме. И за всеки, който ми предложи нещо интересно.
— Това ли е критерият ви? Да е интересно?
— И добре платено — каза и се ухили. — Не летя за тоя, дето духа.
— Сам ли избирате клиентите си?
— В повечето случаи. Някои компании са направо супер. Самолетите им са лъскави и скъпи. Дори прилагат строги правила за това колко часа един пилот може да лети без сън и кога за последен път е пил бира. От теб се очаква да попълваш всички документи, изисквани от Федералната Авиационна Администрация. Но съществуват и много компании, чиито самолети не са така изрядно поддържани, понякога пистите за кацане в крайната точка на пътуването съвсем не са идеални. И всичките им ограничения се свеждат до това, пилотът да може да си държи поне едното око отворено.
— И вие сте летели при тези условия?
— При тези условия съм спечелил най-хубавите си пари.
Като го слушаше как говори за работата си, реши, че парите са последната му подбуда.
— Много обичате да летите, нали?
— Най-много след секса. Понякога дори е по-приятно, защото няма прелюдии, а и самолетите не могат да говорят.
Тя не се хвана на въдицата му. Той продължи:
— Горе всичко е толкова чисто. Никакви тъпотии не помрачават мислите ти. — Присви очи, сякаш търсеше най-точните думи. — В небето нещата са опростени.
— Изглежда много трудно постижимо.
— Летенето е двигателно умение — каза и отривисто поклати глава. — Или си роден пилот, или не си. Идва ти от душата, не от главата. Или те бива, или си некадърник. Решенията ти са или правилни, или грешни. Сгафиш ли, свършено е с тебе. Толкова. Не съществуват тъмни зони, нито време за размисъл. Само потребност от бързи преценки, които се молиш от сърце да са верни.
— Днес не беше така просто — напомни му тя.
— Не и за мен. Аз не бях пряко замесен в случая. Моята задача беше да управлявам самолета. Това и направих.
Лара не вярваше, че наистина е толкова безразличен. Беше много по-емоционално отдаден на мисълта да спаси живота на Лети Ленард, отколкото искаше да признае, и щеше да бъде дълбоко разстроен, ако тя бе издъхнала по пътя за болницата.
Боби Скарата им поднесе бирите и порциите с ребърцата. Във всяка имаше по половин парче крехки ребърца от сукалче, пържени картофи с кожичката, зелева салата със сметана, резен червен лук, две филийки бял хляб и люта чушка, колкото малък банан. Кий захапа своята като най-обикновен плод. Само от миризмата й в очите на Лара избиха сълзи, затова тя се отказа от нея. Ребърцата обаче бяха невероятно вкусни, съвсем според обещанието на Кий. Свинското, пушено с часове на жарава от мескитови дърва, направо се топеше в устата.