— Няма.
— Убедена съм в това. Ако не бях, нямаше да ви повикам на разговор.
— Можете да проверите досието ми в Отдела за изправителните заведения. Намалиха голяма част от присъдата ми за примерно държане.
— Вече говорих с вашия наблюдаващ инспектор. — Очите му се стрелнаха към нейните и тя се изчерви. — Трябваше да го сторя. Исках да разбера, какво… какво сте извършили.
— И той каза ли ви?
— Да, нападение с телесна повреда.
Той отмести поглед и няколко пъти прехапа долната си устна. За пореден път се изкуши да си тръгне. Нищо не й дължеше, по дяволите, още по-малко обяснение. Не смяташе да се оправдава пред никого.
Но, странно, искаше Джейнълин Такет да разбере защо бе извършил това престъпление. Не беше в състояние точно да определи от какъв зор. Може би защото тя гледаше на него като на истински човек, а не просто като на бивш затворник.
— Копелето само си го изпроси — рече.
— Как?
Той се поизправи на стола и се приготви да изложи пред нея фактите, пък тя както ще да ги си тълкува.
— Беше ми хазяин. Той и жена му живееха в апартамента под мен. Беше гадна дупка, но по онова време не можех да си позволя повече. Тя — жена му де, беше адски мила жена. Грозна като вещица, ама с добро сърце, нали се сещате?
Джейнълин кимна.
— Все ми правеше разни услуги. Ту ще ми зашие копчетата на ризата, ту нещо друго, понякога ми донасяше по някоя манджа — де яхнийка, де парче сладкиш, каквото остане, щото, викаше, ергените не се хранят както трябва, а човек не може да издаяни само с полуфабрикати.
Той друсна шапката върху коляното си.
— Един ден я срещнах на стълбите. Окото й беше насинено. Помъчи се да го скрие от мен, но лицето й от лявата страна беше цялото подуто. Опита се да ме забаламоса нещо, но аз веднага се сетих, че нейният хубостник я е разкрасил така. Неведнъж го бях чувал да й крещи. Но не знаех, че я бъхта като боксова круша. Насвих го и му казах, че ако толкова го сърбят ръцете, да дойде при мене, няма да го разочаровам. Той ме разкара, да не съм си пъхал носа в чужди работи. След две-три седмици пак я преби. Тоя път не се размина само с думи. Треснах му няколко юмрука, ама тя се намеси и ми се примоли да го оставя. — той поклати глава. — Иди, че разбери. Както и да е, предупредих го, че ако пак я удари, ще го убия. Минаха няколко месеца и аз реших, че си е взел урок. Тогава една нощ се събудих от врявата долу. Тя пищеше, плачеше и молеше за помощ.
Хукнах към апартамента им и избих вратата с ритник. Така я беше блъснал в стената, че в мазилката имаше дупка, а ръката й висеше счупена. Тя се бе свила на пода, а той я налагаше с каиш.
Само си спомням, че прелетях до него и скочих на гърба му. Смазах го от бой. Едва не го убих. За щастие един от другите наематели извика полицията. Ако не бяха дошли навреме, щяха да ме съдят за убийство. — Замълча, обсебен от миналото. — Цял живот съм се разправял все с такива гадняри. Писнало ми е, сигурно затова превъртях.
Известно време остана мълчаливо взрян в ръцете си.
— На делото ми се разкисна и взе да реве, поиска прошка от бога и хората и се зарече никога повече да не посяга на жена си. Адвокатът ми ме посъветва да кажа на съда, че не помня нищо, че временно съм се чалнал, че съм бил прекалено вбесен и не съм знаел какво върша. Но, като се сетих как се заклех върху библията да казвам истината, признах им най-чистосърдечно, че съжалявам, дето не съм го убил тоя кучи син. Рекох им, че всеки мъж, вдигнал ръка на беззащитна жена, заслужава да умре, и наистина го мислех — Сви примирено рамене. — Той се отърва, а мен ме тикнаха в кафеза.
Когато отново настъпи мълчание, столът на Джейнълин изскърца леко, тя се изправи и отиде до един железен шкаф. Оттам извади няколко формуляри.
— Трябва да попълните тези неща, ако обичате.
Той остана на стола и само я изгледа.
— Значи ще ме вземете?
— Да, взимам ви.
Началната заплата, която му цитира, направо го шашардиса.
— След като чух историята ви — добави тя, — отказвам се от пробния период. И бездруго идеята беше глупава.
— Не съвсем, госпожице Такет. В днешно време всичко може да се случи.
Усмивката му я развълнува. Тя се поколеба, после се надвеси над бюрото, за да сложи документите пред него.
— Това са данъчни и застрахователни формуляри. Боя се, че са досадни, но необходими.
— Нямам нищо против да пиша документи, щом са за работа.
Докато тя му обясняваше как да ги попълни, Буи се мъчеше да се съсредоточи, но това му се удаваше трудно, когато я усещаше толкова близо до себе си. Ухаеше на хубаво. Не смърдеше като напарфюмираните курви, при които хойкаше след излизането си от пандиза.