Миришеше на чисто, на сапун и постелно бельо, съхнало на слънце. Ръцете й бяха нежни, тънки и бели. Гледаше ги като омагьосан, когато тя разлистваше формулярите и му посочваше пунктираните линии, където да се подпише.
С ъгълчето на окото си можеше да я наблюдава в профил. Не беше красива, но не бе и грозна. Кожата на лицето й беше гладка и светла, почти прозрачна. В изражението й не се таеше лукавство, за разлика от някои жени, които само се чудят как да те прекарат. Напротив, тя изглеждаше пряма, откровена и мила, качества, на които рядко се бе натъквал. Приятно му беше също да чува гласа й. Звучеше така нежно и успокояващо, като люлчина песен.
А очите й… по дяволите, с тия очи би могла да свали всеки мъж от петдесет крачки разстояние, ако реши да ги използва за тази цел.
Не можеше да проумее защо Мюли и другите я наричаха „подвижна метла“. Разбира се, дори в профил си личеше, че не е закръглена и пухкава. Имаше стройни бедра, тънък кръст и малки гърди. Въпреки това той хвърли няколко скришни погледа към копчетата й, с които тя толкова често си играеше, и за свое разочарование откри, че й на него му се ще да си поиграе с тях. Знаеше от опит, че зърната на жените с малки гърди понякога са особено чувствителни.
Мислено се откъсна от еротичните си фантазии. Какво, по дяволите, му ставаше, да разсъждава за зърната на госпожица Джейнълин? Тя беше свястна и сериозна жена. Ако можеше да прочете мислите му, сигурно щеше да извика полиция.
— Благодаря ви, госпожице Такет, струва ми се, че нататък мога да се справя и сам — каза рязко и заби глава в бюрото, за да не я вижда.
Когато попълни всички формуляри, бутна ги към нея през бюрото и се изправи.
— Това е. Откога искате да започна?
— От утре, ако е възможно.
— Чудесно, става. На кого трябва да се обадя?
Даде името на бригадира му.
— От дълго време е при нас и знае какви са изискванията ни.
— А знае ли, че съм лежал?
— Реших, че е по-добре да му кажа, но не е от хората, дето ще ви има зъб заради това. Ще ви допадне. Ще ви чака тук утре сутринта и ще ви покаже кладенците, за които ще отговаряте. Сигурно няколко дни ще обикаля обектите с вас. Ще разполагате с камионетка на компанията, разбира се. Предполагам, че притежавате шофьорска книжка?
— Току-що си я поднових.
— Как можем да влизаме във връзка с вас?
— Виж, това ще е трудно. Засега нямам постоянен адрес. Хап ме беше подслонил в склада си, ама не върви да спя там до безкрай.
Тя отвори чекмеджето на бюрото и извади голяма служебна чекова книжка.
— Намерете си жилище и си поставете телефон, за да можем да ви се обаждаме по всяко време. Не се знае кога ще се наложи. Ако от телефонната компания искат предплата, кажете им да се обадят на мен. — Написа един чек, откъсна го и му го връчи.
Триста долара, издадени на негово име, просто ей така! Не знаеше дали да ликува или да се обиди.
— Не приемам подаяния.
— Не са подаяния, господин Кейто. А аванс. Ще ви удържам по петдесет долара от първите шест заплати. Това удовлетворява ли ви?
Не беше свикнал да се отнасят мило с него и да му гласуват доверие и се чудеше как да реагира. С Хап беше лесно. Обикновено мъжете не се нуждаят от много приказки. Те сякаш разбират чувствата си и без да ги изразяват гласно. Но с жена е друго, особено когато те гледа с такива сини очи, големи колкото петдесетцентови монети.
— Идеално — отвърна той, надявайки се, че вътрешното му смущение не е проличало в гласа.
— Добре. — Тя стана, усмихна се и му подаде ръка. Буи я зяпаше няколко секунди, обладан от безумната мисъл да се избърше в панталона и тогава да докосне нейната. Разтърси я бързо и моментално я пусна. Тя веднага отдръпна ръката си. За две-три секунди се възцари неловко мълчание, след което и двамата заговориха едновременно.
— Ако не…
— Докато…
— Кажете първо вие — рече тя.
— Не. Дамите са с предимство.
— Исках да кажа, че ако нямате въпроси, с нетърпение ще очаквам да започнете работа утре.
— А аз се канех да кажа „до утре“. — Нахлупи си шапката и се отправи към вратата. — Хубаво ще е пак да се заловя за сериозна работа. Много съм ви задължен. Благодаря ви, госпожице Такет.
— Пак заповядайте, господин Кейто.
На излизане се спря до прага и се обърна.
— Към всички ваши служители ли се обръщате на фамилия?
Въпросът сякаш я завари неподготвена. Вместо да отговори, тя припряно заклати глава.
— Тогава ми викайте Буи, добре?
Тя преглътна видимо:
— Добре.
— И името ми е Буи, като Джим Буи и Буи Ножа. Не Боуи като Дейвид, рокпевеца.