— Разбира се.
Стана му тъпо, че го каза — какво я интересуваше, по дяволите, как си произнася името? — докосна периферията на шапката си и се изниза.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Да не би печеното да е прекалено сухо, Кий?
Въпросът на Джейнълин го изтръгна от дълбоките му мисли. Той се поизправи на стола, погледна я над масата и се усмихна.
— Прелестно е, както винаги. Не съм много гладен тая вечер.
— Така става, като се наливаш с уиски — намеси се Джоди.
— Изпих само една чашка преди вечеря. Както и ти.
— Но аз ще се задоволя с нея. А ти ще идеш пак да се натряскаш, както всяка божа вечер.
— Откъде знаеш какво ще правя тая вечер? Или която и да било друга вечер? Освен това, теб какво те интересува?
— Моля ви — възкликна Джейнълин и закри ушите с ръце. — Престанете да си крещите. Не може ли поне веднъж да се нахраним без кавги?
Кий знаеше, че сестра му искрено страда и каза:
— Извинявай, Джейнълин. Приготвила си страхотна вечеря. Не исках да я развалям.
— Не ме е грижа за вечерята. Тревожа се за вас. Мамо, лицето ти е почервеняло като домат. Изпи ли си лекарството днес?
— Да, изпих го, много ти благодаря. Но не съм дете, да знаеш.
— Понякога се държиш досущ като дете, щом става дума за лекарства — схока я внимателно Джейнълин. — Освен това едно време никога не ни разрешаваше да крещим на масата.
Джоди бутна чинията си настрана и запали цигара:
— Баща ти не търпеше разправии на масата. Викаше, че му пречели на храносмилането.
Джейнълин се оживи, щом се отвори приказка за баща й. Представите й за него бяха съвсем смътни.
— Ти помниш ли това, Кий?
— Жестоко ни свиваше за подобни работи — отвърна Кий и се усмихна на сестра си. — понякога ми приличаш на него.
— Шегуваш ли се? — по тънката й шия изби червенина и се плъзна нагоре по лицето. Трогателно лесно беше да й доставиш удоволствие. — Наистина ли?
— Наистина. Имаш неговите очи. Нали, Джоди?
— Предполагам.
Не желаеше да се съгласи с него дори по такъв очевиден и незначителен въпрос, но той реши да не й обръща внимание.
— И трите деца наследихме синилката на Такетови. Едно време се ядосвах, когато хората ни думаха на двамата с Кларк: „Момчета, имате прекрасни очи. Също като на татко ви.“
— Защо се ядосваше? — попита Джейнълин.
— Не знам. Навярно ме е карало да се чувствам като лигльо. Момченцата не обичат да им разправят, че са „прелестни“.
— Баща ти нямаше нищо против да го чува — обади се рязко Джоди. — Умираше някой да го ласкае. Особено жените.
Безкрайно простодушна и наивна, Джейнълин каза:
— Сигурно много си се гордяла, мамо, с такъв красив съпруг.
Джоди прокара горящия край на цигарата си по ръба на пепелника.
— Баща ти умееше да бъде чаровен. — Изражението й омекна. — В деня, когато се роди Кларк трети, той ми донесе шест дузини жълти рози. Смъмрих го за разточителството, но той ми отговори, че на човек веднъж му се раждал син.
— А когато се роди Кий?
Замечтаният поглед на Джоди се избистри.
— Не получих никакви цветя.
След напрегнато мълчание, Кий промълви едва чуто:
— Може би татко е знаел, че няма да ги харесаш. И че ще ги изхвърлиш.
Джейнълин реагира веднага.
— Мама вече обясни защо е изхвърлила цветята ти, Кий. От тях й се е докихало. Сигурно е алергична.
— Да, сигурно.
Не вярваше на тая измишльотина нито за миг. В началото на седмицата, напразно търсейки начин да се помири с Джоди, й беше донесъл букет. Джейнълин подреди цветята в една ваза и ги остави на тоалетката в спалнята на Джоди, докато тя беше навън с Мейдейл.
На следващата сутрин той намери букета в кофата за боклук пред задния вход. Не го беше яд, че го е изхвърлила, а че не обели нито дума за тях, докато той не й показа увехналите стръкчета и не й поиска обяснение.
Спокойно и невъзмутимо му заяви, че от букета я хванала сенна хрема. Не се насили да изрече, че са хубави, но за съжаление не ще може да им се наслаждава. Дори не му благодари за жеста.
Не че толкова държеше или се нуждаеше от благодарностите й. Щеше да преживее и без тях. Просто се вбесяваше, че тя го мислеше за достатъчно глупав да приеме прозрачното й извинение, с което отблъскваше подаръка му. За да не й достави удоволствие, като се покаже засегнат и сърдит, сега се правеше на безразличен, както постъпи и сутринта, когато отново хвърли букета в кофата за смет.
Джоди наруши проточилото се мълчание.
— Как се проявява новият работник?
Джейнълин едва не изтърва чашата с кафето си. Тя изтрака шумно в чинийката.
— Той… ами много добре. Мисля, че няма да ни разочарова.
— Още не съм видяла препоръките му.